Хасан и Чауш срещу България

Решение от 26.10.2000 г. на ЕСПЧ по делото Хасан и Чауш срещу България (Hasan & Chaush v. Bulgaria), по жалба № 30985/1996 г., Голямото Отделение на съда, председател Л. Вилдхабер
Превод и резюме на решението:
БЪЛГАРСКИ АДВОКАТИ ЗА ПРАВАТА НА ЧОВЕКА - www.blhr.org
чл. 6, чл. 9, чл. 11 и чл. 13 Конвенция за защита правата на човека и основните свободи
------------------------
Решението подлежи на редактиране преди да бъде включено в окончателен вид в официалните доклади от подбрани решения и заключения на Съда.
По делото Хасан и Чауш срещу България,
Голямото Отделение на Европейския съд по правата на човека, заседаващо в състав от следните съдии:
Г-н Л. Вилдхабер, Председател,
Г-н Дж.-П. Коста,
Г-н А. Пастор Ридруейо,
Г-н Л. Ферари Браво,
Г-н Г. Бонело,
Г-н Дж. Макарчик,
Г-н П. Курис,
Г-жа Ф. Тулкенс,
Г-жа Стражника
Г-н В. Буткевич,
Г-н Дж. Касадевал,
Г-жа Х. С. Грейв,
Г-н А. Б. Бака,
Г-н Р. Марусте,
Г-н Е. Левитс,
Г-жа С. Ботушарова,
Г-н М. Угрехелидзе, съдии,
и също така г-жа М. де Бур-Букикио, заместник-секретар,
след обсъждания в закрити заседания на 29 май и 4 октомври 2000 г., постанови следното решение, прието на последната посочена дата:
ПО ПРОЦЕДУРАТА
1. В съответствие с разпоредбите, влезли в сила с Протокол № 11 към Конвенцията за правата на човека и основните свободи ("Конвенцията"), делото е внесено за разглеждане в Съда от Европейската комисия по правата на човека ("Комисията") на 30 октомври 1999 г. (чл. 5 § 4 от Протокол № 11 и бившите чл. 47 и чл. 48 от Конвенцията).
2. Делото е образувано по повод жалба (№ 30985/96) срещу България, подадена до Комисията в съответствие с предишния чл. 25 от Конвенцията на 22 януари 1996 г. Жалбата първоначално е подадена от четирима жалбоподатели. След решението на Комисията да раздели и заличи оплакванията на двама от жалбоподателите (вж. доклада на Комисията от 17 септември 1998 г. по предишния чл. 30, т. 1, б. а от Конвенцията), настоящото дело обхваща оплакванията на останалите двама жалбоподатели. Това са г-н Фикри Сали Хасан и г-н Исмаил Чауш, български граждани, родени съответно през 1963 г. и 1940 г., живущи в гр. София ("жалбоподателите").
3. Според жалбоподателите твърдяната принудителна замяна на ръководството на мюсюлманската религиозна общност в България и последвалите административни и съдебни производства са довели до нарушение на чл. чл. 6, 9, 11 и 13 от Конвенцията и чл. 1 от Протокол № 1.
4. Комисията е обявила жалбата за допустима на 8 септември 1997 г. В доклада й от 26 октомври 1999 г. (предишния чл. 31 от Конвенцията) е изразено единодушното становище, че има нарушения на чл. 9 и чл. 13 от Конвенцията, че не е необходимо да се разглеждат отделно жалбите на жалбоподателите по чл. 11 от Конвенцията и че няма нарушение на чл. 6 от Конвенцията или чл. 1 от Протокол № 1.
5. Пред Съда жалбоподателите са били представлявани от г-н Йонко Грозев, практикуващ адвокат от София. Българското правителство ("правителството") е било представлявано от г-жа Виолина Джиджева, пълномощник на Министерството на правосъдието.
6. На 6 декември 1999 г. съдебният състав на Голямото отделение е определил, че делото следва да бъде разгледано от Голямото отделение (правило 100 от Правилата на Съда). Съставът на Голямото отделение е бил определен в съответствие с разпоредбите на чл. 27, т. 2 и т. 3 от Конвенцията и правило 24 от Правилата на Съда.
7. Жалбоподателите и правителството са представили становища.
8. Откритото заседание е било проведено в Палатата по правата на човека в Страсбург на 29 май 2000 г. Г-н Търмен, който първоначално е бил член на състава на Голямото отделение, определен да разгледа делото, не е могъл да присъства на заседанието и поради това е бил заменен от г-н Ферари Браво, заместващ съдия, член на Голямото отделение (правило 24, т. 5 (b)).
Пред Съда са се явили:
(а) за правителството
Г-жа Виолина Джиджева, Министерство на правосъдието, Агент;
(б) за жалбоподателите
Г-н Йонко Грозев, адвокат, Съветник.
Присъствали са и жалбоподателите. Съдът е изслушал изложенията на г-жа Джиджева и г-н Грозев.
Г-н Фишбах, който първоначално е бил член на Голямото отделение по настоящото дело, не е могъл да вземе участие в неговото разглеждане след заседанието. Той е бил заменен от г-н Левитс, заместващ съдия.
ФАКТИТЕ
I. Обстоятелствата по случая
А. Жалбоподателите
9. Г-н Фикри Сали Хасан ("първият жалбоподател") е бил Главен мюфтия на българските мюсюлмани от 1992 г. до събитията, предмет на настоящата жалба. Г-н Исмаил Ахмед Чауш ("вторият жалбоподател") е бивш учител в Института по ислям в София.
Пред Съда вторият жалбоподател твърди, че от февруари 1995 г. е работил и като секретар на непълен работен ден в Главното мюфтийство - националното ръководство на мюсюлманската религиозна общност, и като редактор на вестника на мюфтийството "Мюсюлманин". Правителството е оспорило тези твърдения.
Б. Предварителна информация
10. В края на 1989 г. е сложено началото на процеса на демократизация в България. Скоро след това част от вярващите мюсюлмани и активисти на мюсюлманската общност в страната направили опит да заменят ръководството на своята религиозна организация. Според тях г-н Генджев, Главен мюфтия по това време, и членовете на Висшия духовен съвет са сътрудничели на комунистическия режим. Старото ръководство, с Главен мюфтия на българските мюсюлмани г-н Генджев, също имало поддръжници. Ситуацията довела до разделение и вътрешен конфликт сред мюсюлманската общност в България.
11. В края на 1991 г., след проведените през октомври общи избори било сформирано ново правителство от Съюза на демократичните сили и Движението за права и свободи. На 10 февруари 1992 г. Дирекцията по вероизповеданията - правителствена агенция към Министерски съвет - обявила избора от 1988 г. на г-н Генджев за Главен мюфтия за недействителен и го отстранила от длъжност. На 21 февруари 1992 г. Дирекцията регистрирала тричленен Временен духовен съвет, който следвало да поеме функциите на ръководен орган на мюсюлманската религиозна общност до избирането на ново постоянно ръководство от национална конференция на всички мюсюлмани.
12. Г-н Генджев, който претендирал, че продължава да е Главен мюфтия на българските мюсюлмани, обжалвал решението от 10 февруари 1992 г. пред Върховния съд. На 28 април 1992 г. Върховният съд отхвърлил жалбата с мотивите, че решението на Дирекцията по вероизповеданията не може да бъде обжалвано. Последвалата жалба на г-н Генджев срещу решението на Върховния съд, била разгледана от петчленен състав на Върховния съд. На 7 април 1993 г. петчленният състав на съда отхвърлил жалбата. В решението си, с което потвърждава решението на тричленния състав съдът същевременно е обсъдил и основателността на жалбата. Петчленният състав на Върховния съд е намерил, inter alia, че решението на Дирекцията да обяви избора на г-н Генджев за недействителен е от нейната компетентност. Докато отстраняването от длъжността Главен мюфтия на г-н Генджев с оспорваното решение е било извън правомощията на Дирекцията. Но не е било необходимо да се прогласи нищожността на тази част от решението на Дирекцията, тъй като тя не е породила правни последици.
13. На 19 септември 1992 г. била проведена организираната от временното ръководство Национална конференция на мюсюлманите. На нея г-н Фикри Сали Хасан (първия жалбоподател) бил избран за Главен мюфтия на българските мюсюлмани и също така бил приет нов Устав за духовното устройство и управление на мюсюлманите в България. На 1 октомври 1992 г. Дирекцията по вероизповеданията регистрирала устава и новото ръководство в съответствие с чл. 6 и чл. 16 от Закона за изповеданията.
В. Събитията от 1994 г. и началото на 1995 г.
14. Докато спорът между г-н Генджев и г-н Хасан относно ръководството продължавал, официалната позиция на Дирекцията по вероизповеданията през 1993 г. и поне до средата на 1994 г. останала, че легитимен Главен мюфтия на българските мюсюлмани е първият жалбоподател.
15. На 29 юли 1994 г. от Дирекцията по вероизповеданията е изпратено писмо до г-н Хасан, с което го приканвали да организира Национална конференция на мюсюлманското изповедание за разрешаване на известни проблеми, свързани с нередности при избора на местни религиозни лидери. Въпросните нередности очевидно са произтичали от твърдени несъответствия с вътрешния устав на мюсюлманската религиозна организация, а не от нарушения на закона.
16. На 2 ноември 1994 г. поддръжниците на г-н Генджев провели Национална конференция. Конференцията се самообявила за легитимен представител на мюсюлманското изповедание, било избрано алтернативно ръководство и бил приет устав. Г-н Генджев бил избран за председател на Висшия духовен съвет. След конференцията новоизбраните лидери подали молба до Дирекцията по вероизповеданията за регистрация като легитимно ръководство на мюсюлманите в България.
17. На 3 януари 1995 г. Висшият духовен съвет, председателстван от първия жалбоподател, взел решение да свика национална конференция на 28 януари 1995 г.
18. Междувременно, в края на 1994 г. в България били проведени парламентарни избори. Българската социалистическа партия (БСП) получила мнозинство в парламента и сформирала ново правителство, което поело властта през януари 1995 г.
19. На 16 януари 1995 г. от Дирекцията по вероизповеданията е изпратено писмо до първия жалбоподател в качеството му на Главен мюфтия, в което се настоявало за отлагане на конференцията. Писмото гласи, inter alia:
"Тъй като Дирекцията по вероизповеданията е била занимавана с нередностите (относно избора на местни мюфтии), още в средата на 1994 г., отново ... настояваме за бързото разрешаване на проблемите ... За нещастие не са предприети никакви специфични мерки ... В резултат конфликтите в религиозната общност се задълбочиха, а недоволството сред мюсюлманите се увеличи, което доведе до провеждането на извънредна Национална конференция на 2 ноември 1994 г. От това възникна нов проблем, свързан с недостатъците на устава на мюсюлманската религиозна общност ... (Уставът) не изяснява процедурата за свикване на Национална конференция ... Въпросите, засягащи участниците и начина, по който те се избират ..., не са уредени.
Следователно за изпълнителната власт е юридически невъзможно да прецени дали Националната конференция съответства на устава (на мюсюлманската общност) и, съответно, дали решенията й са валидни. Тези решения по ясно разбираеми причини могат да бъдат оспорени от някои мюсюлмани в България. Всяка друга Национална конференция, освен една организирана от смесен комитет (от съперничещите си ръководства), би породила същия проблем. Още повече, че решението от 3 януари 1995 г. на Висшия духовен съвет да проведе извънредна Национална конференция на 28 януари 1995 г. е подписано само от шест легитимни членове на Духовния съвет ... (и) ... не може де се приеме, че съответства на устава.
Дирекцията по вероизповеданията не може да пренебрегне заключението на (състава на) Върховния съд в неговото решение от 7 (април) 1993 г. Там е споменато, че Дирекцията е действала ultra vires като е освободила г-н Генджев от поста му на Главен мюфтия, и че решението на Дирекцията от 10 февруари 1992 г. не е могло да породи правни последици.
Бихме искали да изразим тревогата си относно сегашната ситуация, както и заинтересуваността на Дирекцията по вероизповеданията от благосъстоянието на мюсюлманите в България, поради което поддържаме мнението на Главния мюфтия (първия жалбоподател), че не е целесъобразно да се избързва с провеждането на извънредна конференция преди да се преодолеят конфликтите в религиозната общност ...
Твърдо сме убедени, че спорните въпроси в религиозната общност не трябва да се решават по административен път от изпълнителната власт ... Дирекцията апелира към Вас да покажете добра воля и да постигнете консенсус относно провеждането на обединена конференция ..."
20. На 27 януари 1995 г. Висшият духовен съвет, председателстван от г-н Хасан, обявил, че отлага Националната конференция за 6 март 1995 г.
Г. Освобождаване на първия жалбоподател от длъжността му на Главен мюфтия
21. На 22 февруари 1995 г. г-н Шиваров, заместник министър-председател на България, издал Заповед № Р-12, в която се казва:
"На основание Заповед № КВ-15 от 6 февруари 1995 г. на Министерски съвет и във връзка с чл. 6 от Закона за изповеданията, утвърждавам устава на мюсюлманското изповедание в България със седалище в София."
22. Уставът на мюсюлманското изповедание в България, който е утвърден с тази заповед, очевидно е този, приет на Националната конференция, организирана от г-н Генджев и проведена на 2 ноември 1994 г. Със Заповед № КВ-15 на заместник министър-председателя Шиваров се възлага упражняването на надзор върху дейността на Дирекцията по вероизповеданията.
23. С решение на Дирекцията по вероизповеданията при Министерски съвет от 23 февруари 1995 г., в съответствие с чл. чл. 6, 9 и 16 от Закона за изповеданията и Заповед № Р-12 на заместник министър-председателя е регистрирано новото ръководство на българската мюсюлманска религиозна общност. Така регистрираното ръководството включвало г-н Генджев, като председател на Висшия духовен съвет и, очевидно, членовете, избрани на конференцията от 2 ноември 1994 г.
24. Нито в Заповед № Р-12, нито в решението на Дирекцията по вероизповеданията, са посочени основанията и следваната процедура при взимане на решенията. Те не са били официално връчени на г-н Хасан, който е научил за тях от пресата.
25. На 27 февруари 1995 г. членовете на новорегистрираното ръководство на мюсюлманската общност, придружени от частни охранители, влезли в помещенията на Главното мюфтийство в София, принудително извели работещия там персонал и окупирали сградата. Жалбоподателите твърдят, че полицията, пристигнала след изненадващата акция, защитавала новите обитатели на сградата. След акцията на 27 февруари 1995 г. новото ръководство поело контрола над всички документи и активи, принадлежащи на религиозната организация на българските мюсюлмани в София, а в следващите месеци и в други градове в страната. По делото се твърди, че Дирекцията по вероизповеданията е изпратила писма до банките, в които мюсюлманската религиозна организация е имала сметки, с които ги е информирала за смяната на ръководството. Твърди се, че през следващите седмици няколко общински съвета, следвайки инструкциите на Дирекцията, са регистрирали нови регионални мюфтийства. Както и че персоналът на Главното мюфтийство и десет учители по ислям, сред които и вторият жалбоподател, de facto са били освободени от длъжност и възпрепятствани да продължат да изпълняват своята работа.
26. На 27 февруари 1995 г., веднага след събитията в сградата на Главното мюфтийство, първият жалбоподател подал до Главна прокуратура молба за съдействие, в която заявявал, че са налице противозаконни действия и че лицата, които са окупирали Главното мюфтийство са се настанили там незаконно и трябва да бъдат отстранени. С постановления от 8 и 28 март 1995 г. прокуратурата е отказала да предприеме действия. Според прокуратурата, inter alia, новите обитатели на сградата са имали законни основания да останат там, тъй като са били регистрирани от Дирекцията по вероизповеданията и представляват религиозното ръководство на мюсюлманската общност в страната.
Е. Жалба до Върховния съд срещу Заповед № Р-12
27. На 23 март 1995 г., очевидно в отговор на молба на първия жалбоподател, Дирекцията по вероизповеданията му е изпратила, в качеството му на частно лице, писмо, в което inter alia, се казва:
"Мюсюлманската религиозна общност в България ... през 1888, 1891, 1919, 1949, 1986, 1992 и през 1995 г. многократно е променяла своя устав що се отнася до организационната структура ..., но никога - религиозния фундамент на общността. Заповед № Р-12 от 22 февруари 1995 г. ... утвърждава (организационна) промяна, която религиозната общност сама е искала да предприеме ..."
Писмото очевидно е първият документ, издаден от компетентен държавен орган, който ясно е съдържал в себе си факта, че уставът на мюсюлманската религиозна общност, утвърден със Заповед № Р-12 е заменил предишния устав, и че новорегистрираното ръководство е заменило първия жалбоподател.
28. На 18 април 1995 г. първият жалбоподател, действащ от името на оглавяваното от него Главно мюфтийство, подал до Върховния съд жалба срещу Заповед № Р-12. В жалбата си той поддържал, че на пръв поглед Заповед № Р-12 признава регистрацията на една нова религиозна организация, но от решенията на Дирекцията по вероизповеданията и последвалото ги писмо е станало ясно, че всъщност е била извършена промяна на устава и ръководството на съществуващо религиозно изповедание. Според него този акт е мотивиран от схващането, че мюсюлманското изповедание в България трябва да има само едно ръководство и един устав. Държавата няма правото да налага подобна гледна точка на мюсюлманите, тъй като е нормално както в други страни, така и в България да има множество религиозни организации на едно и също изповедание. Следователно Министерски съвет е действал извън своите правомощия. Намесата във вътрешните спорове на мюсюлманската религиозна общност е била неправомерна. В заседание по делото пред Върховния съд, първият жалбоподател също така е твърдял, че е имало неправомерна намеса в защитените от Конституцията религиозни свободи на мюсюлманите.
29. Първият жалбоподател също така твърди, че конференцията от 2 ноември 1994 г. е била организирана от хора извън мюсюлманската религиозна общност, която той е председателствал. Следователно, те са могли да регистрират тяхна собствена религиозна организация, но не и да заменят ръководството на друга. Вторият жалбоподател е поискал Върховният съд или да прогласи Заповед № Р-12 за нищожна, като противоречаща на закона, или да обяви, че с решението се регистрира нова религиозна общност, като съществуващата мюсюлманска религиозна организация остава незасегната.
30. На 27 юли 1995 г. Върховният съд е отхвърлил жалбата. Съдът е посочил, че съгласно Закона за изповеданията Министерски съвет има неограничена дискреция при преценката дали да регистрира или не устава на дадено изповедание. Следователно Върховният съд е можел да прецени единствено дали оспорената заповед е била издадена от компетентен административен орган и дали са спазени процесуалноправните изисквания. В това отношение Заповед № Р-12 е била законосъобразна. Що се отнася до искането за тълкуване на Заповед № Р-12, не е било възможно в рамките на конкретното съдебно производство Върховният съд да изложи своето становище дали чрез решението се е създало ново юридическо лице или е била променена съществуващата религиозна организация, и дали след това решение са съществували две паралелни мюсюлмански религиозни организации.
Ж. Националната конференция от 6 март 1995 г. и жалбата до Върховния съд срещу отказа на Министерски съвет да регистрира решенията й
31. Националната конференция на мюсюлманите в България, организирана от г-н Хасан, се провела на 6 март 1995 г., както е било запланувано. Според протоколите от конференцията на нея са присъствали 1 553 души, от които 1 188 са били официални делегати, имащи право да гласуват. Това са били представителите на единадесет местни подразделения и на централното ръководство. На конференцията са били приети някои изменения на устава на мюсюлманската общност и е било избрано ръководство. Първият жалбоподател е бил преизбран за Главен мюфтия.
32. На 5 юни 1995 г. първият жалбоподател, в качеството си на Главен мюфтия, е изпратил молба до Министерски съвет за регистрацията на новия устав и новото ръководство на мюсюлманите в България, одобрени от конференцията от 6 март 1995 г. На 6 октомври 1995 г. той повторно е изпратил молбата. Отговор от Министерски съвет не е имало.
33. На неуточнена дата първият жалбоподател е подал жалба до Върховния съд срещу мълчаливия отказ на Министерски съвет да регистрира решенията от конференцията от март 1995 г.
34. Решението на Върховния съд е от 14 октомври 1996 г. В него се отбелязва, че през 1992 г. Главното мюфтийство, представлявано от г-н Хасан, е било регистрирано по реда на чл. 6 от Закона за изповеданията, придобивайки по този начин качеството на юридическо лице, от което впоследствие не е било лишавано. Следователно Министерски съвет е бил задължен съобразно чл. 6 и чл. 16 от Закона да разгледа молба за регистрация на нов устав или за промени в ръководството на съществуващо религиозно изповедание. Върховният съд е постановил, че мълчаливият отказ на Министерски съвет е бил незаконосъобразен и е върнал преписката на Министерски съвет да разгледа молбата за регистрация.
35. На 19 ноември 1996 г. заместник министър-председателят Шиваров отказал да регистрира приетият през 1995 г. устав и избраното ръководство на Главното мюфтийство, представлявано от г-н Хасан. Той изпратил до г-н Хасан писмо, в което inter alia се казва, че Министерски съвет вече е регистрирал ръководство на мюсюлманската общност в България, а именно избраното от конференцията през ноември 1994 г. с председател на Висшия духовен съвет г-н Генджев. Според заместник министър-председателят молбата на първия жалбоподател "(не може) да бъде удовлетворена, тъй като тя е изцяло в противоречие с разпоредбите на Закона за изповеданията".
36. На 5 декември 1996 г. първият жалбоподател, в качеството си на Главен мюфтия, е подал жалба до Върховния съд срещу решението на заместник министър-председателя.
37. На 13 март 1997 г. Върховният съд отменил отказа като незаконосъобразен и противоречащ на чл. 13 от Конституцията. Според решението отказът представлява "вмешателство и противозаконно администриране във вътрешноорганизационния живот на (една) религиозна общност". Върховният съд отново е постановил Министерски съвет да разгледа молбата за регистрация.
38. Въпреки тези решения на Върховния съд Министерският съвет не е регистрирал религиозното ръководство, оглавявано от г-н Хасан.
З. Обединителната конференция от 1997 г. и последвалите събития
39. През февруари 1997 г. правителството на Българската социалистическа партия било свалено и бил назначен служебен кабинет. На последвалите общи избори през април 1997 г. Съюзът на демократичните сили получил мнозинство в парламента и сформирал ново правителство.
40. На 24 март 1997 г. първият жалбоподател отново подал молба до Министерски съвет за регистриране на устава и избраното през 1995 г. ръководство. Последвали неофициални контакти между мюсюлманското ръководство на г-н Хасан и представители на правителството. Жалбоподателите твърдят, че им е било казано, че правителството ще се съгласи да регистрира ново ръководство на мюсюлманите, само ако то е избрано от обединителна конференция.
41. Дирекцията по вероизповеданията настоявала пред двете враждуващи ръководства, на г-н Хасан и на г-н Генджев, да преговарят за постигане на решение. На 12 септември 1997 г. ръководството, оглавявано от г-н Хасан, решило да приеме провеждането на обединителна конференция при някои условия. Била назначена петчленна контактна група, която да води преговорите. На 30 септември 1997 г. представителите на двете ръководства подписали споразумение за провеждането на общомюсюлманска конференция на 23 октомври 1997 г. Споразумението, подписано и от заместник министър-председателя Методиев и от директора на вероизповеданията, предвиждало inter alia, че страните няма да възпрепятстват процеса на обединение, в противен случай Дирекцията щяла да предприеме съответните административни мерки. В допълнение, ръководството на г-н Генджев се е задължило да не продава нищо от собствеността или активите на мюсюлманите преди конференцията.
42. Дирекцията по вероизповеданията взела активно участие в организирането на Националната конференция. Кметовете в много общини разпространили до местните подразделения формуляри, носещи печата на Дирекцията. Тези формуляри се попълвали на събрания на местните подразделения, на които са избирали делегати за Националната конференция, и се заверявали с подписите на кметовете.
43. 1 384 делегати взели участие в конференцията на 23 октомври 1997 г. Били допуснати само делегати, чийто избор е бил удостоверен от кметовете. На конференцията бил приет нов устав на мюсюлманското вероизповедание в България и било избрано ново ръководство, включващо и членове на ръководството на г-н Хасан. Г-н Хасан очевидно е присъствал на конференцията и е одобрил новото ръководство. Шестима лидери от водената от него група били избрани в новия Висш духовен съвет. Г-н Хасан не е бил един от тях. На 28 октомври 1997 г. правителството регистрирало новоизбраното ръководство.
44. Въпреки че религиозната общност, която признавала г-н Генджев за свой водач, взела участие в процеса на обединение, самият г-н Генджев и някои от неговите поддръжници не подписали споразумението от 30 септември 1997 г. и не участвали в конференцията, тъй като според тях тя е била манипулирана от държавата. На конференцията било гласувано решение, с което се упълномощавало новото ръководство да направи финансова ревизия и да заведе наказателно дело срещу г-н Генджев за твърдени неправомерно сключени сделки.
45. Г-н Генджев, който твърдял, че все още е Главен мюфтия, подал жалба до Върховния административен съд срещу решението на правителството да регистрира новото ръководство. С решение от 16 юли 1998 г. Върховният административен съд отхвърлил жалбата като недопустима. Съгласно решението Главното мюфтийство на г-н Генджев няма правен интерес да подаде такава жалба, след като никога не е било законно регистрирано. Заповед № Р-12 от 22 февруари 1995 г. е била подписана от заместник министър-председателя Шиваров, който не е бил надлежно упълномощен от Министерски съвет. В Заповед № КВ-15 няма изрично упълномощаване на заместник министър- председателя да утвърждава уставите на религиозните вероизповедания. Поради което Главното мюфтийство на г-н Генджев никога не е съществувало юридически и всички негови действия между 1995 и 1997 г. са били нищожни.
II. Приложимо вътрешно законодателство и съдебна практика
46. Приложимите разпоредби от Конституцията от 1991 г. гласят:
Член 13
"(1) Вероизповеданията са свободни.
(2) Религиозните институции са отделени от държавата.
(3) Традиционна религия в Република България е източноправославното вероизповедание.
(4) Религиозните общности и институции, както и верските убеждения не могат да се използват за политически цели."
Член 37
"(1) Свободата на съвестта, свободата на мисълта и изборът на вероизповедание и на религиозни или атеистични възгледи са ненакърними. Държавата съдейства за поддържане на търпимост и уважение между вярващите от различните вероизповедания, както и между вярващи и невярващи.
(2) Свободата на съвестта и на вероизповеданието не може да бъде насочена срещу националната сигурност, обществения ред, народното здраве и морала или срещу правата и свободите на други граждани."
47. С Решение № 5 от 11 юни 1992 г. Конституционният съд е дал задължително тълкуване на горните разпоредби. В него се посочва inter alia, че държавата не може да се намесва във вътрешната организация на религиозните общности и институции, които трябва да се ръководят от собствените си устави и правила. Държавата може да се намесва в дейността на религиозна общност или институция само в случаите, посочени в чл. 13, ал. 4 и чл. 37, ал. 2 от Конституцията. Преценката дали е налице такъв случай може да бъде направена и при регистрацията на религиозната общност или институция.
48. Законът за изповеданията е влязъл в сила през 1949 г. и е бил изменян няколко пъти след това. Приложимите разпоредби от закона, които са били в сила по време на събитията по делото, гласят:
Член 6
"(1) От момента на утвърждението устава на изповеданието от Министерския съвет или упълномощен от него подпредседател на Министерския съвет, същото се счита за признато и добива качество на юридическа личност. От този момент качество на юридическа личност добиват и местните поделения на изповеданието.
(2) Министерският съвет или упълномощен от него подпредседател на Министерския съвет мотивирано оттегля даденото признание, когато дейността на някое изповедание нарушава законите, обществения ред или добрите нрави."
Член 9
"(1) Всяко изповедание има отговорно пред държавата ръководство.
(2) В устава на всяко изповедание се установяват управителните и представителните му органи и начинът на избирането или назначаването им..."
Член 16
"(1) Централните ръководни органи на изповеданията са длъжни да се регистрират при Дирекцията на изповеданията при Министерския съвет, а ръководните органи на местните поделения - при местните народни съвети, с поименно обозначение всички членове на същите ръководни органи."
49. Законът също така съдържа разпоредби за дейността на религиозното изповедание, изисквания относно духовенството му и предоставя на Дирекцията по вероизповеданията известни надзорни функции. В своето Решение № 5 от 11 юни 1992 г. Конституционният съд, като се съгласява че определени разпоредби на Закона за изповеданията са явно противоконституционни, е намерил че не е негова задача да отменя правни разпоредби, приети преди влизането в сила на Конституцията от 1991 г., тъй като и обикновените съдилища са компетентни да ги обявят за отменени.
50. Жалбоподателите твърдят, че като последица от разпоредбите на чл. 6 от закона, и поради липсата на публичен регистър на признатите религиозни изповедания, на практика една религиозна общност е можела да установи своето съществуване като юридическа личност единствено чрез представяне на копие от писмо или решение на Дирекцията по вероизповеданията. Същото се е отнасяло за лидера на религиозно изповедание, когато е било необходимо да се легитимира като такъв.
51. Съгласно Заповед № 125 на Министерски съвет от 6 декември 1990 г., компетенцията на Дирекцията по вероизповеданията включва "осъществяването на контакти между държавата и религиозните изповедания", подпомагане на централните и местните власти за разрешаването на проблеми с религиозен характер, и подпомагане на религиозни организации относно образованието и публикациите.
52. В българското право няма специфични процесуални разпоредби, приложими към разглеждането на молба за регистрация на религиозно изповедание от Министерски съвет, или от заместник-министър председателя. Чл. 3 от Закона за административното производство, който урежда общия режим на производството по издаване и обжалване на административни актове, гласи че законът не е приложим относно решенията на Министерски съвет.
ПО ОТНОШЕНИЕ НА ПРАВОТО
I. Предварително възражение на правителството
53. Пред Съда правителството заявява, че жалбата следва да бъде отхвърлена, поради неизчерпване на вътрешноправните средства, тъй като вътрешните жалби са били подадени от първия жалбоподател от името на Главното мюфтийство, а не в качеството му на физическо лице.
От своя страна, жалбоподателите твърдят, че те не са били легитимирани да започнат съдебно производство в качеството си на физически лица. Единствената възможност е била жалба от името на общността. Освен това жалбите от името на Главното мюфтийство са се оказали неефективни. Жалбоподателите насочват към оплакването си по чл. 13 от Конвенцията.
54. Съдът повтаря, че възражения от типа, които правителството прави на този етап, трябва да бъдат повдигани преди произнасянето по допустимостта на жалбата (вж. сред другите източници, решението по делото Campbell and Fell v. the United Kingdom от 28 юни 1984 г., Series A no. 80, стр. 31, § 57, решението Artico v. Italy от 13 май 1980 г., Series A no 37, стр. 13, § 27 и Brumгrescu v. Romania [GC], no. 28342/95, § § 52 и 53, ECHR 1999 г. - ). Възражението на правителството, обаче, е повдигнато за първи път на 25 август 1998 г. след решението на Комисията по допустимостта (вж. § 12 от доклада на Комисията от 26 октомври 1999 г.). Следователно възражението се отхвърля.
II. Член 9 от Конвенцията
55. Жалбоподателите твърдят, че твърдяната принудителна замяна на ръководството на мюсюлманската религиозна общност в България през 1995 г. и последвалите събития до октомври 1997 г. са довели до нарушение на правата им по чл. 9 от Конвенцията. Член 9 гласи:
"1. Всеки има право на свобода на мисълта, съвестта и религията; това право включва свободата да променя своята религия или убеждения и свободата да изповядва своята религия или убеждения индивидуално или колективно, публично или частно, чрез богослужение, обучение, религиозни обреди и ритуали.
2. Свободата да се изповядва религия или убеждения подлежи само на такива ограничения, които са предвидени от закона и са необходими в едно демократично общество в интерес на обществената сигурност, за защитата на обществения ред, здраве и морал или за защита на правата и свободите на другите."
А. Приложимост на член 9
1. Аргументи пред Съда
(а) жалбоподателите
56. Жалбоподателите твърдят, че правото да изповядваш религията си колективно означава, че на общността трябва да бъде позволено да се организира в съответствие със собствените си правила. Според тях всяка намеса във вътрешния живот на организацията засяга не само организацията, но също и всеки член на религиозната общност и, в частност, онези, които пряко участват в религиозното или организационното ръководство.
Жалбоподателите твърдят, че за религиозната общност организационната структура е не просто форма на нейното съществуване, а e от съществено значение. Личността на лидерите на общността е съдбоносна. Историята изобилства от примери за религиозни водачи, обръщащи в друга вяра вярващите или основаващи нови религии. Не по-малко важно за отделния вярващ е начинът, по който организацията управлява местата за богослужение и другата й собственост.
Поради това жалбоподателите са на мнение, че твърдяната принудителна замяна на лидера на тяхната религиозна общност е засегнала техните индивидуални права, защитени от чл. 9 на Конвенцията, още повече че първият жалбоподател е заемал длъжността Главен мюфтия, а вторият е участвал в живота на общността.
(б) правителството
57. Правителството твърди, че в практиката на органите по Конвенцията жалба, позоваваща се на чл. 9 наред с други текстове от Конвенцията, нормално би следвало да бъде разгледана заедно с другите текстове, чието нарушение се твърди. Затова и правителството в изложението си се е концентрирало върху чл. 11 от Конвенцията. От тяхна гледна точка не всяко действие, мотивирано от религиозно вярване, представлява изповядване на религия по смисъла на чл. 9.
58. По-нататък правителството твърди, че в България свободата на религията е гарантирана от Конституцията. Религиозните организации са независими, а държавата има задължението да поддържа климат на толерантност и взаимен респект между тях, без да се намесва във вътрешноорганизационния им живот. Мюсюлманското изповедание е регистрирано по Закона за изповеданията. Вярващите мюсюлмани посещават повече от 1000 джамии в страната. Те имат няколко религиозни училища и вестник и свободно поддържат международни контакти.
Въз основа на тези данни правителството отстоява, че фактите, изтъкнати от жалбоподателите, не се отнасят до техните права да практикуват религията си, индивидуално или колективно, частно или публично, да спазват религиозните си празници, или да се обучават в училища.
(в) Комисията
59. Комисията счита, че организацията на религиозната общност е важна част от религиозния живот, и че участието в нея се равнява на изразяване на религията. Следователно оплакванията на жалбоподателите попадат в обхвата на чл. 9 от Конвенцията.
2. Преценката на Съда
60. Съдът напомня, че свободата на мисълта, съвестта и религията е в основите на демократичното общество по смисъла на Конвенцията. Плурализмът, който е неделима част от демократичното общество и е една трудно спечелена през вековете придобивка, зависи от нея (вж. Serif v. Greece, no. 38178/97, § 49, ECHR 1999 г. и решението Kokkinakis v. Greece от 25 май 1993 г., Series A no. 260-A, стр. 17 - 18, § § 31 и 33).
Религиозната свобода е главно предмет на индивидуален избор, но тя също така предполага, inter alia, и свобода да се изповядва дадена религия, индивидуално и насаме, или колективно с други лица, публично и в кръга на тези, които споделят същата вяра. Чл. 9 изброява формите, които изповядването на дадена религия или убеждение, може да приеме - богослужение, обучение, религиозни обреди и ритуали. Въпреки това чл. 9 не защитава всеки акт, мотивиран или вдъхновен от религия или убеждение (вж. решението по делото Кalaз v. Turkey от 1 юли 1997 г., Reports of Judgments and Decisions 1997-IV, стр. 1209, § 27).
61. В настоящото дело страните имат различия по въпроса дали обсъжданите събития, които са свързани с организацията и ръководството на мюсюлманската общност в България, са засегнали правото на жалбоподателите като физически лица свободно да изповядват своята религия и, следователно, дали е приложим чл. 9 от Конвенцията. Жалбоподателите поддържат, че религиозната им свобода е била изложена на риск, докато правителството анализира оплакванията главно от ъгъла на чл. 11 от Конвенцията.
62. Съдът повтаря, че религиозните общности традиционно навсякъде съществуват под формата на организирани структури. В тях се съблюдават правила, които често за последователите имат божествен произход. Религиозните церемонии имат собствен смисъл и сакрална стойност за вярващите, когато са ръководени от служители, овластени за това в съответствие с тези правила. Личността на религиозните служители несъмнено е от значение за всеки член на общността. Участието в живота на общността следователно представлява изповядване на дадената религия, защитено от чл. 9 на Конвенцията.
Когато става въпрос за организацията на религиозната общност, чл. 9 трябва да бъде тълкуван в светлината на чл. 11 от Конвенцията, предоставя гаранции срещу неправомерната държавна намеса в живота на сдруженията. Погледнато от тази перспектива правото на вярващия на свобода на религия включва очакването, че на общността ще й бъде позволено да функционира мирно, защитена от произволната намеса на държавата. Наистина, автономното съществуване на религиозните общности е необходимо за плурализма в едно демократично общество и следователно е въпрос, стоящ в сърцевината на защитата, която чл. 9 предоставя. Тази защита директно обхваща не само организацията на общността като такава, но също и ефективното ползване на правото на свобода на религията от всичките й активни членове. Ако организационният живот на общността не е защитен по чл. 9 от Конвенцията, физическо лице биха станали уязвими.
63. Няма съмнение, че жалбоподателите по настоящото дело са били активни членове на религиозната общност. Първият жалбоподател е бил избран за Главен мюфтия на българските мюсюлмани. Не е необходимо Съдът да установява дали вторият жалбоподател, който е работил като преподавател по ислям, е бил и секретар в Главното мюфтийство, тъй като не се спори, че г-н Чауш е вярващ мюсюлманин, който активно е участвал в религиозния живот в съответното време.
64. Следователно събитията, предмет на настоящата жалба, са засегнали правото на свобода на религия на двамата жалбоподатели така, както е заложено в чл. 9 от Конвенцията.
65. По-нататък, Съдът не е съгласен, че делото е по-добре да бъде разгледано единствено с оглед на чл. 11 от Конвенцията, както е предложено от правителството. Подобен подход би извадил оплакванията на жалбоподателите извън контекста им и не би отчел същността им.
Следователно Съдът намира, че оплакванията на жалбоподателите трябва да бъдат разгледани по чл. 9 от Конвенцията. Доколкото те засягат организацията на религиозната общност, Съдът повтаря, че чл. 9 трябва да бъде интерпретиран в светлината на защитата, предоставяна от чл. 11 от Конвенцията.
Б. Съответствие с член 9
1. Аргументи пред Съда
(a) жалбоподателите
66. Жалбоподателите твърдят, че държавните органи са се намесили на два пъти в организационния живот на мюсюлманската общност. През февруари 1995 г. властите са заменили легитимното ръководство на общността, водено от първия жалбоподател, а през следващите години са отказали да признаят преизбраното ръководство на първия жалбоподател.
От гледна точка на жалбоподателите мерките, предприети от държавата, са имали дълбоки последици и са се равнявали на замяна на цялата организационна структура на мюсюлманската общност и на пълно унищожение на нормалния живот на общността. Всички приходи са били замразени, помещенията са били конфискувани със сила, контролът върху джамиите е бил прехвърлен, а всяко използване на документите и собствеността на общността от ръководството, водено от първия жалбоподател, е било невъзможно. По този начин г-н Хасан е бил принуден да продължи дейността си на водач на втората по големина религиозна общност в България "от улицата с нулев финансов ресурс". Освен това, след регистрирането на ръководството на г-н Генджев от Дирекцията по вероизповеданията през февруари 1995 г., нито един съд, правителствен орган или физическо лице не би признал г-н Хасан за легитимен представител на вярващите мюсюлмани.
67. По-нататък жалбоподателите поддържат, че държавната намеса във вътрешните работи на религиозната общност не се основава на ясни правни норми. Те считат, че законодателството в България в частта, засягаща религиозните общности, не осигурява яснота и гаранции срещу злоупотреба с административната дискреция. Според тях отношенията между държавата и религиозните общности в България са се ръководели не от правото, а от политиката. Наистина, замяната на ръководството на мюсюлманското изповедание странно е съвпаднала със смяната на правителството в България.
Жалбоподателите твърдят, че приложимият закон, който е останал непроменен от събитията, предмет на настоящата жалба, осигурява на правителството дискреционната власт да променя религиозните ръководства според волята си. Според тях при липсата на прозрачна процедура в това отношение или публичен регистър за уставите и представителите на религиозните изповедания, системата на ad hoc писма, издавани от Дирекцията по вероизповеданията с цел потвърждаването на представителството на общността пред трети заинтересувани страни и дори пред съдилища, е създавала огромни възможности за произвол от страна на властите. От гледна точка на жалбоподателите е, че в това отношение правителството не е изпълнило задължението си да създаде адекватна законова основа.
68. Жалбоподателите по-нататък твърдят, че Заповед № Р-12 е издадена в нарушение на приложимия закон, тъй като с нея се утвърждава ръководство, което не е било избрано в съответствие с устава и вътрешните правила на мюсюлманската общност. Тези правила са предвиждали ръководството да бъде избирано на национална конференция, свикана по решение на Висшия духовен съвет, Главния мюфтия и контролната комисия. Утвърждавайки тези правила през 1992 г., властите не би трябвало да регистрират лидери, избрани в противоречие с тях.
Още повече, че според жалбоподателите замяната на ръководството е била постигната посредством произволни заповеди, издавани без основание и без за тях да са били уведомявани засегнатите страни. Отказът на Министерски съвет да се съобрази с двете решения на Върховния съд е друга произволна намеса във вътрешния живот на общността. Отказът на прокуратурата да се намеси и попречи на извършването на действията, които според жалбоподателите представляват очевидно престъпление, а именно принудителното отстраняване на първия жалбоподател и персонала от сградата на Главното мюфтийство на 27 февруари 1995 г., също е явно нарушение на вътрешното право.
69. По-нататък жалбоподателите твърдят, че целта, която е преследвала намесата в техните права по чл. 9 от Конвенцията не е законосъобразна. Според тях, не може да се приеме за основателен аргументът, че целта на правителството е била да осигури яснота относно представителството на мюсюлманската религиозна общност. С действията си властите всъщност са заменили едно ръководство на общността с друго.
(б) правителството
70. Правителството твърди, че не е имало намеса в правата на жалбоподателите по чл. 9 от Конвенцията. Актовете на Дирекцията по вероизповеданията са били с декларативен характер. Те не са породили права и задължения и следователно не са могли да окажат въздействие върху правата на други правни субекти. Съгласно практиката на Съда само по себе си изискване за регистрация на религиозните общности не е несъвместимо с Конвенцията.
71. От гледна точка на правителството нищо не е пречело на жалбоподателите да участват свободно в организацията на мюсюлманската общност през разглеждания период. Няма доказателства, че жалбоподателите не са можели да провеждат събрания или да бъдат избирани в ръководството на мюсюлманската общност. Всъщност, на 6 март 1995 г. те свободно са организирали нова национална конференция, на която първият жалбоподател е бил преизбран за Главен мюфтия. Фактът, че е имало друга национална конференция, тази на 2 ноември 1994 г., която е издигнала други лидери, не би могъл да бъде вменен във вина на държавата. Той е бил израз на свободното упражняване на правото на свобода на сдружаване.
Следователно, според правителството, не държавата е заменила първия жалбоподател от длъжността Главен мюфтия, а независимата воля на вярващите мюсюлмани. Всъщност, г-н Хасан не е отговарял на изискванията за възраст и квалификация за поста Главен мюфтия, предвидени в устава на мюсюлманската религия в България.
72. Правителството също така твърди, че държавата е продължавала да предоставя субсидии на мюсюлманската общност. Въпросът кой е управлявал тези средства се е решавал свободно от общността. Правителството отхвърля като несъществено и необосновано твърдението на първия жалбоподател, че той не е можел да се обърне към правоверните посредством медиите по случай религиозните празници, тъй като медиите са били свободни и независими от държавата. Според правителството всички оплаквания, засягащи твърдените косвени последици от регистрацията на друго ръководство, са необосновани.
73. По мнението на правителството жалбоподателите градят собствената си кариера, чрез невярно представяне пред Съда на събитията, предмет на настоящата жалба, като включващи проблеми, свързани с правата на човека. Ако се следва тяхната логика, всеки лидер на религиозна общност, който е загубил доверието на вярващите, може да подаде жалба. Това би създало опасен прецедент. Правителството настоява Съдът да се дистанцира от подобни политически спорове. То повтаря, че Парламентарната асамблея на Съвета на Европа е отбелязала прогреса на България по отношение на религиозните свободи и информира Съда, че се подготвя нов закон за религиозните изповедания.
(в) Комисията
74. Единодушното становище на Комисията е, че е имало неправомерна държавна намеса във вътрешноорганизационния живот на мюсюлманската общност и в правото на жалбоподателите на свобода на религията.
2. Преценката на Съда
(a) Имало ли е намеса
75. Съдът трябва да прецени дали е имало държавна намеса във вътрешната организация на мюсюлманската общност и, вследствие на това, в правото на свобода на религията на жалбоподателите.
76. Позицията на правителството е изцяло основана на твърдението, че оспорваните актове на Дирекцията по вероизповеданията не биха могли да бъдат сметнати за намеса във вътрешната организация на общността, тъй като те са имали чисто декларативен характер и не са представлявали нищо друго освен административна регистрация. Жалбоподателите твърдят, че тези актове са имали сериозни юридически и практически последици и са целели непосредствено освобождаването на законното ръководство на мюсюлманската общност и замяната му с лидери, политически свързани с правителството на деня.
77. Съдът не смята, че е необходимо да решава in abstracto дали актовете по формална регистрация на религиозните общности и промените в техните ръководства представляват намеса в правата, защитени от чл. 9 на Конвенцията.
78. Въпреки това, Съдът счита, също както и Комисията, че от фактите, които доказват, че властите не са успели да останат неутрални при упражняването на правомощията си в тази сфера, следва да се направи заключението, че държавата се е намесила в свободата на вярващите да изповядват религията си по смисъла на чл. 9 от Конвенцията. Той напомня, че освен в съвсем извънредни случаи, правото на свобода на религията, гарантирано от Конвенцията, не допуска държавата по свое усмотрение да определя дали религиозните вярвания или средствата за изразяването им са правомерни. Действия на държавата, фаворизиращи един лидер на разделена религиозна общност или предприети с цел принуждаването на общността да се обедини под единно ръководство против собственото й желание, също така представляват намеса в свободата на религия. В демократичните общества не е необходимо държавата да предприема мерки, с които да осигури подчиняването на религиозните общности на едно обединено ръководство (Serif v. Greece, № 38178/97, § 52, ЕСHR 1999 г.).
79. По настоящото дело Съдът отбелязва, че посредством Заповед № Р-12 и решението на Дирекцията по вероизповеданията от 23 февруари 1995 г. изпълнителната власт е оповестила промени в ръководството и устава на мюсюлманската религиозна общност. Основанията за това решение не са били посочени. Няма обяснение защо е било отдадено предпочитание на ръководителите, избрани на Националната конференция от 2 ноември 1994 г., която е била организирана от привържениците на г-н Генджев, а не на първия жалбоподател, който е имал подкрепата на друга част от общността, както се вижда от резултатите от Националната конференция, проведена на 6 март 1995 г.
По-нататък Съдът отбелязва, че в България легитимността и представителната власт на ръководството на религиозно вероизповедание са се удостоверявали от Дирекцията по вероизповеданията. Така първият жалбоподател, въз основа на оспорваните решения от февруари 1995 г., в действителност и по закон е бил лишен от представителната си власт. Било му е отказано съдействие от прокуратурата срещу насилственото изгонване от помещенията на Главното мюфтийство именно на основанието, че Заповед № Р-12 е провъзгласила друго лице за Главен мюфтия. Очевидно не е било възможно той да задържи контрола поне върху част от собствеността, принадлежаща на общността, въпреки че несъмнено г-н Хасан е имал подкрепата на значителна част от нейните членове. Така на практика ефектът от оспорваните решения е бил прекратяване на функциите на първия жалбоподател като Главен мюфтия, отстраняване на дотогава признатото ръководство на религиозната общност и отменяне на устава и вътрешните правила.
Тази ситуация е останала непроменена от 1996 г. до октомври 1997 г., тъй като властите на няколко пъти са отказали да утвърдят решенията от Националната конференция, организирана от първия жалбоподател на 6 март 1995 г.
80. Вярно е, че в решенията си от 14 октомври 1996 г. и 13 март 1997 г. Върховният съд е отказал да приеме, че регистрацията на ново ръководство на разделената религиозна общност е имала ефект на замяна на преди признатото ръководство от противниковата фракция. Върховният съд е постановил, че Министерски съвет е бил длъжен да разгледа молбата на първия жалбоподател за регистрация на нов устав.
Така или иначе, тези решения не са имали никакъв практически ефект, тъй като Министерски съвет е отказал да се съобрази с тях.
81. Аргументът на правителството, че нищо не е пречело на първия жалбоподател и поддръжниците му да организират събрания, не е отговор на оплакванията на жалбоподателите. Не може сериозно да се твърди, че всяко действие на държавата, с изключение на ограничаващите свободата на събрания, не представлява намеса в правата, защитени от чл. 9 от Конвенцията, дори когато се въздейства неблагоприятно върху вътрешния живот на религиозната общност.
82. Съдът следователно намира, също както и Комисията, че Заповед № Р-12, решението на Дирекцията по вероизповеданията от 23 февруари 1995 г. и последващият отказ на Министерски съвет да признае съществуването на организацията, чийто ръководител е бил г-н Хасан, са били нещо повече от рутинна регистрация или поправяне на съществуващи нередности. Техният ефект се е свеждал до фаворизиране на една фракция на мюсюлманската общност, давайки й статута на единствено официално ръководство, изцяло отхвърляйки дотогава признатото ръководство. Актовете на властите са довели, в действителност и по закон, до лишаването на отхвърленото ръководство от всякаква възможност да продължи да представляват поне част от мюсюлманската общност и да ръководи поне част от техните дела, в съответствие с волята на тази част от общността.
Следователно е имало намеса във вътрешната организация на мюсюлманската религиозна общност и в правото на свобода на религия, защитено от чл. 9 от Конвенцията.
83. Подобна намеса води до нарушаване на тази разпоредба, освен ако не е била предвидена от закона и необходима в едно демократично общество в преследването на законосъобразна цел (сравни ChaТare Shalom Ve Tsedek v. France (GC), no. 27417/95, § § 75 и 84, ЕСHR 2000-).
(б) Била ли е намесата основателна
84. Съдът се позовава на установената си съдебна практика, съобразно която изразите "предвиден от закона" и "в съответствие със закона" в чл. 8 до чл. 11 от Конвенцията не изискват само оспорената мярка да има основание във вътрешното право, но също така се отнасят и до качеството на закона. Законът трябва да е едновременно достатъчно достъпен и предвидим, да е формулиран със задоволителна прецизност, за да може индивидът - при нужда с подходящ съвет - да направлява своето поведение. (вж. решенето по делото Sunday Times v. the United Kingdom от 26.02.1979, Series A no. 30, стр. 31, § 49; решението по делото Larissis and Others v. Greece от 24.02.1998, Reports 1998-I, стр. 378, § 40; Hashman and Harrup v. the United Kingdom [GC], no. 25594/94, § 31, ЕСHR 1999 г.; и Rotaru v. Romania (GC), no. 28341/95, § 52, ЕСHR 2000 г.).
За да отговаря вътрешното право на тези изисквания, то трябва да предоставя правни гаранции срещу произволна намеса от страна на публичната власт в правата, защитени от Конвенцията. В случаите, в които се засягат основни права, би било в противоречие с принципа на върховенство на закона, един от основните принципи на демократичното общество, залегнали в Конвенцията, юридическата дискреция, дадена на изпълнителната власт да се изразява в неограничена власт. Следователно законът трябва да указва с достатъчна яснота обхвата на всяка подобна дискреция, предоставена на компетентните органи и начина на упражняването й (вж. цитираното по-горе решение Rotaru, § 55).
Степента на прецизност, изисквана от вътрешното законодателство, която в никакъв случай не може да обезпечи всяка възможност, зависи в значителна степен от съдържанието на конкретния акт, отношенията, които цели да регулира, а също броя и статуса на неговите адресати (вж. цитираното по-горе решение Hashman and Harrup, § 31 и решението по делото Groppera Radio AG and Others v. Switzerland от 28.03.1990 г., Series A no. 173, стр. 26, § 68).
85. Съдът отбелязва, че по настоящото дело приложимият закон не е предоставял никакъв съществен критерий, на базата на който Министерски съвет и Дирекцията по вероизповеданията регистрират религиозните вероизповедания и промените в техните ръководства при случаи на вътрешно разделение и противоречащи си претенции за легитимност. Още повече, че не е имало процедурни гаранции, като например спорно производство пред независим орган, срещу произволно упражняване на дискреционните правомощия, дадени на изпълнителната власт.
По нататък, Заповед № Р-12 и решението на Дирекцията никога не са били официално съобщени на пряко засегнатите лица. Тези актове са били необосновани и толкова неясни, че в тях дори не се споменава името на първия жалбоподател, въпреки че целта им е била освобождаването му от длъжността Главен мюфтия, което е и станало.
Съдът вече констатира, че тези актове и последвалият отказ на Министерски съвет да признае ръководството на г-н Хасан са имали ефекта на произволно фаворизиране на една фракция от разделената религиозна общност. В този контекст следва да се отбележи и фактът, че замяната на ръководството на общността през 1995 г., също както и през 1992 г. и 1997 г., е ставала скоро след смяна на правителството.
86. Следователно Съдът намира, че намесата във вътрешната организация на мюсюлманската общност и в свободата на религия на жалбоподателите не е била "предвидена от закона", тъй като е произволна и основана на законови разпоредби, които позволяват неограничена свобода на преценка на изпълнителната власт и не съвпадат с изисквания за яснота и предвидимост.
87. Съдът по-нататък се съгласява с Комисията, че повторният отказ на Министерски съвет да се съобрази с решенията на Върховния съд от 1996 г. и 1997 г. е явен неправомерен акт от особено значение. Върховенството на закона, един от основните принципи на демократичното общество, е въплътен във всички разпоредби на Конвенцията и задължава държавата и всеки държавен орган да се съобразява със съдебните предписания или решения срещу нея (вж. решението Hornsby v. Greece от 19.03.1997 г., Reports 1997-II, § § 40, 41; и Iatridis v. Greece (GC), no. 31197/96, § 58, ЕСHR 1999 - ).
88. В светлината на тези констатации Съдът счита, че не е необходимо да продължи да обсъжда оплакванията на жалбоподателите по отношение на изискванията за "законосъобразна цел" и "необходима в демократичното общество". Подобно разглеждане може да се предприеме, само ако целта на намесата е ясно дефинирана във вътрешното право.
89. Следователно е налице нарушение на чл. 9 от Конвенцията.
III. Член 11 от Конвенцията
90. Жалбоподателите твърдят, че намесата на държавата във вътрешната организация на мюсюлманската религиозна общност е нарушила и правата им по чл. 11 от Конвенцията. Правителството отрича, че мюсюлманската общност е "сдружение" и поддържа, че във всички случаи не е имало държавна намеса в правата, защитени от този член. Комисията е намерила, че не е необходимо да разгледа отделно оплакванията на жалбоподателите по чл. 11 от Конвенцията.
91. Съдът, подобно на Комисията счита, че не възниква отделен спор по чл. 11 от Конвенцията. Той вече се е занимавал с оплакването засягащо държавната намеса във вътрешната организация на мюсюлманската религиозна общност по чл. 9 от Конвенцията, интерпретиран в светлината на чл. 11 и (вж. по-горе § § 62 и 65).
IV. Член 13 от Конвенцията
92. Жалбоподателите твърдят, че не са имали ефикасно вътрешноправно средство за защита срещу намесата в свободата им на религия. Те се позоват на чл. 13, който гласи:
"Всеки, чиито права и свободи, предвидени в тази конвенция, са нарушени, трябва да разполага с ефикасни вътрешноправни средства за тяхната защита от съответна национална институция дори и нарушението да е извършено от лица, действащи в качеството си на представители на официалните власти."
1. Аргументи пред Съда
93. Жалбоподателите твърдят, inter alia, че производството пред Върховния съд, завършил с решението от 27 юли 1995 г., не е било ефикасно средство за защита. Въпреки че Върховният съд е могъл да предостави подходяща обезвреда чрез отменянето на Заповед № Р-12, той е решил да не обсъжда аргументите на жалбоподателите по съществото на спора. Решението на съда е било последица от това, което жалбоподателите описват като "доктрина на неограничената дискреция". Според жалбоподателите българският Върховен съд последователно се е придържал към позицията, че в редица области изпълнителната власт притежава неограничена дискреция, която не подлежи на съдебен контрол.
94. В отговор правителството изтъква, че жалбоподателите не са инициирали никакво производство в качеството си на физически лица. При тези обстоятелства те не биха могли да твърдят in abstracto, че законът не гарантира ефикасни средства за защита.
Според правителството жалбоподателите са могли да сезират прокуратурата по чл. 164 и чл. 165 от Наказателния кодекс, които касаят проповядването на омраза и възпрепятстването на свободното изповядване на религията посредством сила или заплашване.
95. Комисията счита, че жалбоподателите не са разполагали с ефикасно средство за защита, и че е имало нарушение на чл. 13 от Конвенцията.
2. Преценката на Съда
96. Съдът припомня, че чл. 13 гарантира наличието на национално ниво на средство за защита по отношение на оплаквания, които могат да бъдат определени като "защитими твърдения" по смисъла на Конвенцията. Такова средство трябва да позволява на компетентната национална институция, както да разгледа по същество съответното оплакване по Конвенцията, така и да присъди подходяща обезвреда, въпреки че на договарящите се страни е дадена известна свобода на преценка относно начина, по който те ще изпълняват задълженията си по чл. 13. Правното средство за защита, изисквано от чл. 13, трябва да бъде "ефикасно" на практика, както и на теория, и по-специално упражняването му не трябва да бъде безпричинно възпрепятствано от действията или бездействията на органите на държавата ответник (Сakici v. Turkey (GC), no. 23657/94, § 112, ..ECHR 1999 - ).
97. По настоящото дело Съдът е намерил, че правата на жалбоподателите по чл. 9 от Конвенцията са били нарушени. Те следователно имат защитимо твърдение по смисъла на практиката на Съда.
98. Съдът по-нататък отчита, че обхвата на задължението по чл. 13 варира в зависимост от естеството на съответното, гарантирано от Конвенцията право. Също както Комисията, Съдът смята, че в контекста на настоящото дело, чл. 13 не може да бъде разглеждан като задължаващ да се осигури възможност на всеки вярващ, какъвто е вторият жалбоподател, да започне в качеството си на физическо лице официално производство, в което да може да оспори регистрацията на ръководството на своята религиозна общност. Интересите на отделните вярващи, в това отношение, са могли да бъдат защитени, като те се обърнат към лидерите си и подкрепят всяко юридическо действие, което последните могат да предприемат.
99. Съдът намира, че в такъв случай задължението на държавата по чл. 13 може да бъде изпълнено като се предвидят средства за защита, достъпни само за представителите на религиозната общност, чиято вътрешна организация е засегната от държавна намеса. По настоящото дело първият жалбоподател, г-н Хасан, е бил лидер на фракцията на мюсюлманската организация, който е бил заменен посредством решенията на държавата, предмет на настоящата жалба. Затова Съдът следва да установи дали първият жалбоподател, в качеството му на религиозен лидер, е разполагал с ефикасни вътрешноправни средства за защита.
100. Съдът отбелязва, че г-н Хасан, действащ в качеството си на Главен мюфтия, се е опитал да получи защита срещу намесата във вътрешната организация на религиозната общност като е оспорил Заповед № Р-12 пред Върховния съд. Върховният съд не е поставил под въпрос правния интерес на г-н Хасан и е приел да разгледа делото. По този начин на представител на религиозната общност е било предоставено съдебно средство за защита.
Но Върховният съд е отказал да проучи съществените въпроси по естеството на спора, като е приел, че Министерски съвет разполага с абсолютната свобода да преценява дали да регистрира или не устава и ръководството на религиозно изповедание, и се е произнесъл единствено по въпроса дали Заповед № Р-12 е била издадена от компетентен орган.
Следователно, жалбата до Върховния съд срещу Заповед № Р-12 не е представлявала ефикасно вътрешноправно средство за защита.
101. Другите две жалби на първия жалбоподател, до Върховния съд, срещу отказа на Министерски съвет да регистрира резултатите от Националната конференция от 6 март 1995 г., също не са били ефикасни вътрешноправни средства за защита. Въпреки че Върховният съд е постановил, че жалбите са основателни, Министерски съвет е отказал да се съобрази с неговите решения.
102. Правителството заявява, че жалбоподателите са могли да сезират прокуратурата и да поискат да се образува наказателно производство срещу лицата, които са възпрепятствали упражняването на правото им на свобода на религията.
Съдът отбелязва, обаче, че първият жалбоподател наистина се е обърнал за съдействие към прокуратурата, но без резултат (вж. по-горе § 26).
Още повече, правителството не е посочило как наказателното производство, ако такова бъде образувано, би довело до разглеждане по същество на оплакванията на жалбоподателите, които засягат решения на заместник министър-председателя и Дирекцията по вероизповеданията, приети от Върховния съд, в решението му от 27 юли 1995 г. за законосъобразни от формална гледна точка. Не е ясно как подобно производство би могло да предостави защита в ситуацията, предмет на настоящата жалба.
103. Правителството не е посочило никакви други вътрешноправни средства за защита, които жалбоподателите или други представители на религиозната общност са могли да използват.
104. Следователно Съдът намира, че ръководството на фракцията, водена от г-н Хасан, не е можело да оспори ефикасно неправомерната държавна намеса във вътрешните дела на религиозната общност и да отстоява правото си на организационна автономия, гарантирано от чл. 9 от Конвенцията.
Нито един от жалбоподателите не е имал ефикасно вътрешноправно средство за защита по отношение на нарушението на чл. 9. Следователно е имало нарушение на чл. 13 от Конвенцията.
V. Член 6 от Конвенцията
105. Жалбоподателите поддържат, че не са имали достъп до съд за определяне на техни граждански права. Според тях Заповед № Р-12 е била решаваща за някои от гражданските им права. А именно - правото на първия жалбоподател, в качеството му на Главен мюфтия, да ръководи религиозните дела на общността, да управлява паричните й средства и собствеността й, и правото му на възнаграждение за дейността му на Главен мюфтия, както и правото на втория жалбоподател да продължи работата си като учител по ислям, от която се твърди, че той de facto е бил уволнен. Жалбоподателите твърдят, че определянето на техните граждански права, без те да са участвали в каквото и да било производство и без Върховният съд да е разгледал по същество жалбата срещу Заповед № Р-12, е било в противоречие на чл. 6 от Конвенцията.
106. Правителството твърди, че нещастното стечение на обстоятелствата в кариерите на жалбоподателите не е резултат от оспорваните решения. Жалбоподателите не са били страни в производството пред Върховния съд във връзка със Заповед № Р-12. Освен това, ако вторият жалбоподател е имал трудов договор, той е можел да обжалва прекратяването му по съдебен ред.
107. Според Комисията оплакванията на жалбоподателите по чл. 6 са неоснователни.
108. Съдът отбелязва, че жалбоподателите не са конкретизирали правното основание и съдържанието на твърдените от тях граждански права. Освен това, те не са доказали, че съществуват пречки, които да не им позволяват да предявят граждански иск по отношение на твърдяното право на възнаграждение.
Следователно Съдът намира, че не е имало нарушение на чл. 6 от Конвенцията.
VI. Член 1 от Протокол № 1 към Конвенцията
109. Съдът отбелязва, че жалбоподателите не са повдигнали отново оплакванията си по чл. 1 от Протокол № 1 към Конвенцията, направени пред Комисията.
При тези обстоятелства Съдът не вижда причина да ги разглежда по своя собствена инициатива.
VII. Приложение на член 41 от Конвенцията
110. Чл. 41 от Конвенцията гласи:
"Ако Съдът установи, че е имало нарушение на Конвенцията или на протоколите към нея и ако вътрешното право на високодоговарящата страна допуска само частично обезщетение за последиците от това нарушение, Съдът присъжда, ако това е необходимо, справедливо удовлетворение на потърпевшата страна."
А. Вреди
1. Имуществени вреди
111. Първият жалбоподател претендира обезщетение в размер на 9 240 нови български лева, представляващо неполучена заплата за периода от отстраняването му от поста Главен мюфтия през февруари 1995 г. до ноември 1997 г., когато е избран нов Главен мюфтия на провелата се обединителна конференция.
Претендира направените разноски за издръжката на дейността му като Главен мюфтия от февруари 1995 г. до ноември 1997 г. (наем на офис и издаването на в-к "Мюсюлманин") в размер на 5 500 американски долара (USD).
Вторият жалбоподател претендира обезщетение в размер на 6 060 "нови" лева, представляващо неполучена заплата за длъжността секретар на Главното мюфтийство и редактор на в-к "Мюсюлманин" за периода от февруари 1995 г. до ноември 1997 г.
112. Жалбоподателите са подкрепили претенциите си с копия от договори за наем на два апартамента, фактури, удостоверяващи разходи по издаването на в-к "Мюсюлманин" и по провеждането на местни събрания на религиозната общност, и декларация от г-н Велев, който декларира, че познава жалбоподателите, че вторият жалбоподател е изпълнявал "секретарски функции" в офиса на Главното мюфтийство и е бил редактор на в-к "Мюсюлманин", и че доколкото той си спомня месечните възнаграждения на жалбоподателите са били еквивалента на 280 лв. за първия жалбоподател и 200 лв. за втория жалбоподател.
Жалбоподателите твърдят, че не им е било възможно да представят други писмени доказателства, тъй като всички документи, засягащи техните доходи са останали в сградата на Главното мюфтийство, откъдето те са били изгонени със сила на 27 февруари 1995 г.
113. Правителството твърди, че всички претенции са неоснователни и не са подкрепени от задоволителни доказателства. По-конкретно, претенциите относно неполучените възнаграждения са останали недоказани, тъй като жалбоподателите не са представили нито един фиш за заплата. Освен това голям брой от документите, представени от жалбоподателите са били неясни и са съдържали редица противоречия. В договорите за наем на двата апартамента се споменавало, че апартаментите ще бъдат използвани от наемателя не само за офиси, но също и за жилища. Няма доказателство, че наемателите са се нанесли или че са платили наема. В единия договор цифрата "1995" е била явно поправена на "1996".
Правителството по-нататък отбелязва, че жалбоподателите са използвали произволни методи на изчисление. В частност, първият жалбоподател е претендирал, че през февруари 1995 г. неговото възнаграждение е било 10 000 "стари" български лева и тази сума се равнявала на 280 "нови" лева. Обаче, това изчисление очевидно е направено на базата разменния курс на българския лев с друга валута. Всъщност, през юли 1999 г. 1 000 "стари" лева са станали равни на 1 "нов" лев. Така, 10 000 "стари" лева са били еквивалентни на 10 "нови" лева.
114. Относно разходите по издаването на в-к "Мюсюлманин" правителството твърди, че има противоречие между първоначалните твърдения на жалбоподателите, когато те са претендирали разходите за три броя на вестника, и техните по-късни твърдения, когато се споменават два броя и после четири броя. Още повече, че търговското име на вестника е било регистрирано от трето лице и нищо не показва, че жалбоподателите могат да претендират разходите по издаването на този вестник.
115. По отношение на втория жалбоподател правителството е представило копие от писмо с дата 8 май 2000 г. от Главното мюфтийство, в което се удостоверява, че г-н Чауш не е работил в Главното мюфтийство, както твърди. От време на време той е преподавал в Института по ислям в София. Освен това правителството е обърнало внимание на противоречието между претенциите на втория жалбоподател и декларацията му за доходи от 31 януари 2000 г., представена в подкрепа на молбата му за правна помощ. В този документ вторият жалбоподател е заявил, че има доход само по време на учебната година, който варира от 40 до 80 "нови" лева на месец.
116. Най-накрая правителството изтъква, че през февруари 1995 г. първият жалбоподател е престанал да бъде Главен мюфтия и следователно не може да претендира разноски, за които твърди, че е направил като Главен мюфтия.
117. Съдът счита, че вторият жалбоподател - г-н Чауш, не е доказал пряка причинноследствена връзка между нарушението, установено по настоящото дело и пропуснатия доход или друга имуществена вреда, претърпяна от него. Настоящото дело не засяга обстоятелствата, при които вторият жалбоподател твърди, че е бил освободен от длъжността учител по ислям, а намесата в свободата му на религия, която произтича от принудителната замяна на ръководството на религиозната общност, чийто активен член е бил той. Неговите претенции за имуществени вреди следователно се отхвърлят.
118. По отношение на първия жалбоподател, изглежда, че някои от сумите претендирани от него, като сумите за наем на офиси и издаване на вестник, засягат Главното мюфтийство, което първоначално е внесло жалба в Комисията, но впоследствие се е оттеглило от производството (вж. § 2 по-горе). Въпреки всичко, Съдът счита, че първият жалбоподател лично е понесъл някои имуществени вреди в резултат на неправомерното му отстраняване от длъжността Главен мюфтия и принудителното му изгонване от сградата на Главното мюфтийство. Неговата претенция в това отношение, обаче, не е подкрепена от достоверно писмено доказателство. Що се отнася до твърдения пропуснат доход, той е представил единствено декларация от трето лице, което твърди, че е знаело размера на неговата заплата. Следователно Съдът намира, че претенцията за имуществени вреди не може да бъде удовлетворена (сравни Freedom and Democracy Party (ЦZDEP) v. Turkey (GC), no. 23885/94, § 54, ECHR 1999 г.).
При все това, Съдът приема, че невъзможността на първия жалбоподател да представи писмено доказателство, до известна степен се дължи на факта, че той е бил изгонен със сила от офиса си през февруари 1995 г. и му е бил отказан достъп до неговата документация. Съдът ще вземе тези обстоятелства под внимание, при обсъждането на претенцията на първия жалбоподател за неимуществени вреди.
2. Неимуществени вреди
119. Претенцията на първия жалбоподател в тази част е в размер на 50 000 USD, а на втория жалбоподател - 30 000 USD.
Жалбоподателите твърдят, че са претърпели значителни страдания за дълъг период от време. Първият жалбоподател е бил ръководител на втората по големина религиозна общност в страната. Неговите задължения и отговорност, засягащи vis-a-vis хилядите вярващи, които са му се доверили като техен представител, са били да осигури функционирането на легитимното ръководство на религиозната общност. Фактът, че той не е успял да изпълни това свое задължение заради неправомерната намеса на държавата във вътрешната организация на мюсюлманското изповедание, му е причинил силно емоционално страдание. Ситуацията, в която се е намирал е била влошена и от пълното незачитане от страна на властите на принципа за върховенство на закона от февруари 1995 г. до октомври 1997 г., период, през който жалбоподателите са направили многобройни опити да получат справедливост, но са били просто игнорирани. През този период те са продължили да работят, срещайки огромни трудности.
120. Правителството е поискало от Съда да отхвърли претенциите на жалбоподателите и да приеме, че констатацията за нарушение е достатъчно справедливо удовлетворение.
Правителството поддържа, че жалбоподателите не сочат вреди, нанесени на репутацията или здравето им и следователно не могат да твърдят, че са претърпели неимуществени вреди. Техните лични индивидуални реакции на събитията, предмет на настоящата жалба, са били с чисто субективен характер и не могат да служат като основание за имуществена претенция.
Според правителството претендираните суми са във всички случаи прекомерни и не намират основание в практиката на Съда или в практиката на Съвета на министрите. Освен това претенциите на жалбоподателите са прекомерни и с оглед на стандарта на живот в България, където средно през периода 1992 - 1998 г. минималната месечна заплата е била равна на около 30 USD, а месечната заплата на съдия от окръжен съд е била около 140 USD.
121. Съдът счита, че неправомерната държавна намеса в организацията на мюсюлманската общност несъмнено е причинила неимуществени вреди на първия жалбоподател, който е бил освободен от поста си на ръководител на втората по големина религиозна общност в България. Тази ситуация е била влошена и от продължителното незачитане на неговите права, липсата на каквото и да е ясно правно основание за действията на властите и неизпълнението от страна на властите на задължението да осигурят ефикасно вътрешноправно средство за защита.
Съдът, обаче, намира, че претенциите са прекомерни, с оглед на неговата практика (вж. Thlimmenos v. Greece (GC), no. 34369/97, § 70, ECHR 2000 - , Ceylan v. Turkey [GC], no. 23556/94, § 50, ECHR 1999- и следните цитирани по-горе решения: Kokkinakis v. Greece, § 59, Serif v. Greece, § 61, Larissis and Others v. Greece, § 74).
Като прави преценката си въз основа на справедливостта, Съдът присъжда на първия жалбоподател обезщетение в размер на 10 000 нови лв.
Що се отнася до втория жалбоподател, Съдът е приел, че констатацията на нарушения на Конвенцията представлява достатъчно справедливо удовлетворение.
Б. Разноски
122. Жалбоподателите претендират разноски в размер на 3 150 USD, представляващи възнаграждение за 105 часа работа (по 30 USD на час) на техния адвокат по подготовката на производството пред Комисията и Съда, допълнителни 640 USD за 16 часа юридическа работа във връзка със заседанието пред Съда и 2 685 USD за разходи, свързани със заседанието на 29 май 2000 г. в Страсбург. Последната сума включва 1 560 USD за самолетни билети за двамата жалбоподатели и техния адвокат, 1 080 USD за дневни и хотелски разходи за три дни (изчислени на базата на 120 USD на ден за човек) и 55 USD, платени за френски визи.
Претендираната от жалбоподателите сума е равностойността на около 13 500 нови български лева.
123. Правителството е посочило, че част от юридическата работа засяга първоначалните оплаквания на Главното мюфтийство пред Комисията. Но Главното мюфтийство е оттеглило оплакванията си. По-нататък, правителството е възразило срещу почасовата тарифа, приложена от адвоката на жалбоподателя, която многократно надвишава нормалната тарифа на адвокатите в България, и твърди, че "графикът на заетост", представен от адвоката е неточен. Най-накрая, претендираните суми по отношение на самолетни билети, дневни и хотелски разходи не са били подкрепени с фактури.
124. Съдът е съгласен с правителството, че исканите суми трябва да бъдат донякъде намалени с оглед факта, че част от разноските са били направени във връзка с оплакванията, които са били отделени и заличени от Комисията на 17 септември 1998 г. (вж. § 2 по-горе). Останалата част от искането не изглежда да е прекомерна с оглед практиката на Съда (вж. решенията по делата Луканов с/у България от 10 март 1997, Reports 1997 - , § 56, Асенов и други срещу България от 28 октомври 1998, Reports 1998 - , § § 176 - 178, Николова срещу България (GC), no. 31195/96, § 79, ECHR 1999 - и Великова срещу България no. 41488/98, § 104, ECHR 2000 - ).
Съответно Съдът присъжда сумата от 10 000 нови лева за разноски, заедно с всички данъци, с които може да бъде обложена, от която да се приспадне сумата от 18 655,87 френски франка, получена от жалбоподателите под формата на правна помощ, в български лева по курса към датата на погасяване на задължението.
В. Лихва за забава
125. Съгласно информацията, с която разполага Съдът, размерът на законната лихва в България към датата на постановяване на настоящото решение е 13,85 % годишно.
ПОРАДИ ТЕЗИ СЪОБРАЖЕНИЯ СЪДЪТ:
1. Отхвърля, единодушно, предварителното възражение на правителството;
2. Приема, единодушно, че е налице нарушение на чл. 9 от Конвенцията;
3. Приема, единодушно, че не възниква отделен проблем във връзка с чл. 11 от Конвенцията;
4. Приема, единодушно, че е налице нарушение на чл. 13 от Конвенцията;
5. Приема, единодушно, че не е налице нарушение на чл. 6 от Конвенцията;
6. Приема, единодушно, че не е необходимо да разглежда оплакванията по чл. 1 от Протокол № 1 към Конвенцията;
7. Приема, единодушно, че ответната държава трябва да заплати на първия жалбоподател в тримесечен срок, за неимуществени вреди, 10 000 (десет хиляди) български лева;
8. Приема, с единайсет гласа на шест, че констатацията за нарушение на Конвенцията представлява достатъчно справедливо удовлетворение по отношение на втория жалбоподател;
9. Приема, единодушно, че ответната държава в тримесечен срок трябва да заплати за направените разноски на двамата жалбоподатели общата сума от 10 000 (десет хиляди) български лева, заедно с всички данъци, с които може да бъде обложена, като от нея следва да се приспадне сумата от 18 655,87 френски франка (осемнадесет хиляди шестстотин петдесет и пет франка и осемдесет и седем сантима), получена от жалбоподателите под формата на правна помощ, в български лева по курса към датата на погасяване на задължението;
10. Приема, единодушно, че ще се дължи годишна лихва в размер на 13,85 % след изтичане на горепосочения тримесечен срок до датата на плащане;
11. Отхвърля, единодушно, претенциите на жалбоподателите за справедливо обезщетение в останалата им част.
Настоящото решение е изготвено на английски и френски език и е произнесено в открито заседание в Палатата по правата на човека в Страсбург на 26 октомври 2000 г.
Луциус Вилдхабер,
Председател
Мауд де Бур-Букикио,
Заместник-секретар
В съответствие с чл. 46, т. 2 от Конвенцията и правило 7 от Правилата на Съда, към настоящото решение е приложено съвместното частично особено мнение на г-жа Тулкенс и г-н Касадевал, към което са се присъединили г-н Бонело, г-жа Стражника, г-жа Грейв и г-н Марусте.
Съвместно частично особено мнение на съдиите Тулкенс и Касадевал, към което са се присъединили съдиите Бонело, Стражника, Грейв и Марусте
1. Не сме съгласни с мнозинството що се отнася до точка 8 от диспозитива за справедливо удовлетворение на втория жалбоподател във връзка с неимуществените вреди.
2. Тъй като свободата на мисълта, съвестта и религията, защитени от чл. 9 на Конвенцията, е една от основите на демократичното общество, както настоящото решение достатъчно правилно отбелязва, ние считаме, че само простото констатиране на нарушение на тази разпоредба не предоставя само по себе си достатъчно справедливо удовлетворение.
3. По настоящото дело няма съмнение, че и двамата жалбоподатели са жертва на нарушения, и че и двамата са "активни членове на религиозната общност...". Още повече, неоспоримо е, че вторият жалбоподател, г-н Чауш, който е работил като учител по ислям, "е вярващ..., който активно e участвал в религиозния живот в съответното време" (вж. § 63 от решението), и че той "е продължил да работи, срещайки огромни трудности" за период от близо три години (вж. § 119 в края).
4. Поради това, ние смятаме, че вторият жалбоподател също е понесъл страдания и е претърпял неимуществени вреди, значително по-малки от първия жалбоподател, но въпреки това те са основание за предоставяне на справедливо удовлетворение на г-н Чауш по чл. 41 от Конвенцията.

Free counter and web stats

0 Kommentare:

Публикуване на коментар


Recht und Religion in Bulgarien | Δίκαιο και θρησκεία στη Βουλγαρία | Law and religion in Bulgaria | Droit et religion en Bulgarie | Hukuk ve din Bulgaristan'da | القانون والدين في بلغاريا | Lov og religion i Bulgarien | Õigus ja religiooni Bulgaaria | Lakija uskonto Bulgariassa | Diritto e Religione in Bulgaria | 法律と宗教ブルガリア | תורה און אמונה אין בולגאַריאַ | Право и религија во Бугарија | Recht en religie in Bulgarije | Rett og religion i Bulgaria | قانون و مذهب در بلغارستان | Prawa i religii w Bułgarii | Direito e religião na Bulgária | Drept şi religie în Bulgaria | Lag och religion i Bulgarien | Права и религије у Бугарској | Právo a náboženstvo v Bulharsku | Zakon in vero v Bolgariji | Derecho y religión en Bulgaria | Právo a náboženství v Bulharsku | Закон і релігія в Болгарії | Jog és vallás Bulgáriában | Закон і рэлігія ў Балгарыі | कानून और धर्म बुल्गारिया में | חוק הדת בבולגריה | Likums un reliģija Bulgārijā | Teisės ir religijos Bulgarijoje | 法律與宗教在保加利亞 | Reg en godsdiens in Bulgarye | 法律与宗教在保加利亚 | Lög og trúarbrögð í Búlgaríu | Sheria na dini katika Bulgaria | Ligji dhe të fesë në Bullgari | Закон и религия в Болгарии |