Вече се спомена, че трудовото право на църквата е неин специфичен правен отрасъл. С много напластявания, с много разнообразни и често противоречиви разпоредби, защото последните всъщност са микстури от държавно-църковно законодателство, което - дебело трябва да се подчертае - по принцип се спазва избирателно от страна църковното ръководство. Фактът, че свещениците - презвитерите на църквата - са винаги между чук и наковалня се знае добре. Те много често биват упреквани от църковния народ, че не изпълняват правилно задълженията си, същевременно висшият клир очаква от тях да изнесат цялата тежест по разпространението на Христовото благовестие и духовно обгрижване на въцърковените, най-вече чрез продажба на свещи.
В един достатъчно сериозно издържан и силно критичен текст: Който сее беззакония, ще пожъне синдикати са казани много истини. Толкова истини, че наистина болката е голяма. Истината обаче освобождава. Макар и само този, който иска да се освободи.
Почти всичко около анализа за беззаконията и синдикатите се свежда до т.нар. СТАНОВИЩЕ на Св. Синод на БПЦ по повод появилите се в средствата за масово осведомяване сведения за създаване на „свещенически синдикат”.
Понеже синодалното артикулиране по въпросите на син(о)дикалност в трудовото право на БПЦ е от голямо значение, отделяме малко време за неговия анализ, като още на това място правим още една уговорка, че критиката, която на някого би се сторила прекалена е само израз на една голяма болка и загриженост на всички църковни членове - невъзможността за изглаждане на напрежението между различни представители на личния състав на клира на БПЦ по един по-цивилизован и безпроблемен начин, именно по християнски - братолюбиво.
Понеже синодалното артикулиране по въпросите на син(о)дикалност в трудовото право на БПЦ е от голямо значение, отделяме малко време за неговия анализ, като още на това място правим още една уговорка, че критиката, която на някого би се сторила прекалена е само израз на една голяма болка и загриженост на всички църковни членове - невъзможността за изглаждане на напрежението между различни представители на личния състав на клира на БПЦ по един по-цивилизован и безпроблемен начин, именно по християнски - братолюбиво.
В синодалното становище се казва:
Светият Синод на Българската православна църква се отнася с уважение към правата на българските граждани и правата на човека, гарантирани от Конституцията на българската държава и международните договори, по които Република България е страна, включително и правото на сдружаване на работниците и служителите в синдикални организации и съюзи според конституционната норма на чл. 49, както и правото на стачка според чл. 50, които са в Глава Втора на основния закон - „Основни права и задължения на гражданите”.
Всъщност, ако Светият Синод на Българската православна църква се отнася с уважение към правата на българските граждани и правата на човека, неговото Становище е безпредметно. Просто защото едва ли някой ще отрече, че свещеникът е човек и нему се полагат същите човешки права, които Светият Синод на БПЦ уважава. Синодалният член също е човек. Доводи за ограничаване на човешки права поради религиозни съображения е много спорен момент, особено, ако не почива на свободна съвест. Разпоредбата на чл. 7, ал. 4 от Закона за вероизповеданията обаче е категоричен, че "Правата и свободите на лицата, членуващи в религиозна общност, не могат да бъдат ограничавани от вътрешните правила, ритуали и обреди на тази общност или институция."
Впрочем, това е проекцията на чл. 58, ал. 2, от Конституцията, който казва, че "Религиозните и другите убеждения не са основание за отказ да се изпълняват задълженията, установени в Конституцията и законите." И с това казусът би могло да се счете за приключен.
Но становището продължава.
Но същевременно Светият Синод държи да припомни на българската общественост, че според член 13, ал. 2 от Конституцията религиозните общности са отделени от държавата, а според чл. 13, ал. 4 от Конституцията Религиозните общности и институции, както и верските убеждения не могат да се използват за политически цели. Неслучайно конституционният законодател е използвал най-общата формулировка „политически цели”, а не извършването на политическа дейност, присъща на политически партии, каквато е забраната на чл. 12, ал. 2 от Конституцията относно сдруженията на гражданите, включително и синдикалните. Забраната за използването на религиозните общности за политически цели се отнася и за синдикални организации, защото най-общо техните цели най-често в добрия смисъл на думата са политически. Да се възприема по-друг начин изричната норма на чл. 13 от Конституцията е превратно тълкуване на Конституцията и злоупотреба с право.Светият Синод обаче забравя какво казва Решение 13, абз. 4 на IV ЦНС - Православното изповедание в България да получи конституционен статут на официално изповедание на Българската държава. А самото синодално тълкуване на конституционни разпоредби 13, ал. 4 и 12, ал. 2 е наистина превратно, при цялата интересна логика. Св. Синод твърди, че синдикалните организиции имат най-често в добрия смисъл на думата политически цели. Това обаче съобразно Конституцията не е вярно, защото чл. 12, ал. 2 предписва, че сдруженията на гражданите, включително синдикалните, не могат да си поставят политически цели и да извършват политическа дейност, присъщи само на политическите партии. Същото важи и за религиозните общности и институции по чл. 13, ал. 4. Т.е. най-общо казано и БПЦ и синдикатите не се ползват за политически цели и не извършват политически дейности, защото и двете не са политически партии. И това е съвсем ясно. Оказва се обаче, че синдикатите стоят по-близо до религиозните общности, отколкото до политическите партии. Който аргумент явно се ползва от синдикалните учредители. Превратно тълкуване на чл. 13 от Конституцията и злоупотреба с право би настъпило в хипотезата, когато духовници участват в партийни кампании. Но както вече се видя от чл. 12, ал 2, синдикалните сдружения, не могат да си поставят политически цели и да извършват политическа дейност, присъщи само на политическите партии, т.е. не би имало опасност синдикати да въвличат духовенство в политическа дейност и цели, защото последното им е забранено.
Освен това, Светият Синод държи да подчертае, че свещениците и лицата с духовно звание не са работници и служители по смисъла на общото трудово законодателство и правоотношението, което възниква между патриарха, митрополитите и свещенослужителите не е трудово в общоупотребимия смисъл на думата, защото то се основава на акт със сакрално съдържание – ръкоположение, и затова лицата с духовно звание служат пожизнено. Ето защо това правоотношение – възникване, съдържание и прекратяване, не подлежи на светски контрол, включително и съдебен, защото ръкоположението за служение е пред Бога, а не е формално изпълняване на трудова функция пред работодател. Основателно в чл. 29 от Закона за вероизповеданията е казано, че правата и задълженията на свещенослужителите и служителите на религиозните институции се уреждат на първо място от техните устави и само когато няма специална уредба се прилага трудовото и социалното законодателство и това е по-скоро за социалните и здравни осигуровки, каквито задължения Българската православна църква се старае да изпълнява към държавата.Вярно е, че свещениците и лицата с духовно звание са на служение, служение на Бога. И правоотношението, което възниква между патриарха, митрополитите и свещенослужителите не е трудово в общоупотребимия смисъл на думата, а църковно-служебно и църковно-трудово. Напр. чл. 227 УБПЦ признава правата на църковните служители (миряни) по Кодекса на труда и други разпоредби на трудовото и осигурителното законодателство, а по чл. 225 УБПЦ регламентира, че свещенослужители, получаващи възнаграждение (явно има и такива без възнаграждение) ще подлежат на осигуряване по светското законодателство. А чл. 29 от Закона за вероизповеданията просто изброява, без да поставя условия, че ако няма регламентация в устава, тогава се прилага държавен закон. Нещо повече, УБПЦ е просто подзаконов нормативен акт и ако противоречи на държавно законодателство, би могло и дори следвало изобщо да не се прилага.
Напомняме, че свещенослужителите, както и епископите на Православните църкви, преди всичко изпълняват каноничните разпоредби и Устави, за БПЦ е нейният Устав, според който в чл. 139, ал. 1 на клирици и монашестващи е забранено да заемат длъжности и да поемат задължения в държавни и местни органи на власт, да участват в партийна дейност и предизборна кампания, както и да се кандидатират за органи на европейско, държавно и местно ниво, а според ал. 2 на клирици и монашестващи е забранено да имат държание, несъвместимо с техния сан и подронващо авторитета на Църквата. Според чл. 135, ал. 1, т. 20 от Устава на БПЦ енорийският свещеник е длъжен да изпълнява точно, добросъвестно и усърдно задълженията си по служба и сан, определени от църковните правила и Устава, и при нарушение на задълженията си да отговаря по съответния църковно-дисциплинарен и църковно-съдебен ред.
Вече стана достатъчно ясно, че на синдикатите е забранена както политическа дейност, така и политически цели, затова всички притеснения по 139 УБПЦ, вкл. и 135 УБПЦ просто са неоснователни. Синдикатите не излъчват нито депутати, нито евродепутати. Изпълнението на службата добросъвестно не може да зависи от членство на свещенослужител в професионална организация.
Освен това, в Устава на БПЦ-БП има специална част четвърта - Особени правила относно правното положение на служителите в Българската православна църква – Българска Патриаршия, в която подробно е регламентиран особеният правен статус на свещенослужителите, който е съществено различен от този на работниците и служителите по общото трудово законодателство. За БПЦ и нейните лица с духовно звание коректив на поведение са преди всичко Свещеното Писание и Каноните на Православната църква, които следва да се уважават и от държавата и обществените неправителствени организации. По този начин се зачита и защитава правото на вероизповедание по чл. 9 от Европейската конвенция за правата на човека и основните свободи, тъй като това право означава преди всичко зачитане на автономното право на църквите. Правото на църквата е въпрос на институционален суверенитет на Църквата, който заедно с държавния суверенитет е част от правното пространство.Както става ясно от медиите, свещенослужителите се организират в синдикат именно поради неуредиците в УБПЦ - особени правила. Поради споменатия чл. 9 ЕКЗПЧОС, който е в много по-голяма степен защитна разпоредба за индивида, т.е. свещеника, отколкото гаранция на църковен суверенитет, граничещ понякога с произвол. Според Решение на КС 2/1998 г. (т. 16, д) държавата е светска. Поради тази причина източниците на църковното право са иррелевантни за държавата и църковното законодателство не задължава държавата. Институционалният суверенитет на Църквата е просто зависим от държавния суверенитет, защото от историята е пределно ясно, че с погиването на българската държава, БПЦ престава да съществува институционално.
Въз основа на Свещеното Писание, Свещеното Предание, Правилата на св. Апостоли, Свещените канони на Вселенските и Поместните събори, учението на св. Отци и Устава на БПЦ припомняме на свещениците, че са подали доброволна молба за ръкоположение, като преди това са подписали декларация, че ще спазват каноните и Устава на БПЦ.
В нито един от източниците на църковното право: Свещеното Писание, Свещеното Предание, Правилата на св. Апостоли, Свещените канони на Вселенските и Поместните събори, учението на св. Отци и Устава на БПЦ не съществува изрично споменаване на забрана за участие на свещеници в професионални или синдикални организации. На първо място, защото по времето на последно-приетите канони подобен феномен не е бил известен, на второ място именно с подписването на доброволна молба за ръкоположение свещениците спазват каноните и УБПЦ, защото те не ги нарушават, именно защото не съществува забрана за участие в синдикат.
Членуването на свещенослужители в синдикат е против духа на Канона и Устава на БПЦ.
Свещеникът следва:
„Да подава апелация в границите на църковната си област.” (Карт. 25, 125 ср. ІІ, 6, ІV. 9) (Епархийския митрополит, Епархийския съвет, Духовен църковен съд, Свещенически конференции).
„Не трябва да молят царя (светската власт) за светски съдии.” (Карт. 104)
Св. Синод уважава свободното мнение и свободното сдружаване на всички индивиди, но в Църквата има правила, чиито членове при ръкоположение доброволно и съзнателно са дали обет да изпълняват и този обет е пред Бога!
И защото не съществува забрана за участие в синдикат, Св. Синод заявява последното, което му остава - против духа на Канона и Устава на БПЦ. Относно разпоредбите на Картагенските канони - 25, 104 и 125, както и ІІ. 6; ІV. 9, остава да се подчертае, че лишаването на граждани от държавно съдопроизводство, вкл. и по трудови спорове е нарушение на държавно законодателство, защото това е основно международно и конституционно право на всеки човек. Проблематичното в случая е, че всеки клирик и член на църквата е и гражданин на държавата и нормативните актове на последната се отнасят до църковната общност, докато обратното не важи като правило. Освен всичко друго, ако споменатите Картагенски канони се признават за действащи, би следвало да се отменят предписанията 95, т.17, 154, т. 12, 171, т. 23, 176, т. 5, 220 от УБПЦ, защото тези им противоречат. С последната аргументация на Светия Синод, че той уважава свободното мнение и свободното сдружаване на всички индивиди, но в Църквата има правила, явно говори за факта, че всъщност част от висшия клир уважава правата на индивида, но уви не всеки в църквата е индивид или човек, който да се ползва от своите човешки права. Всъщност това е най-проблематичният момент в цялото църковно право. Че ако Бог сам даде свобода на човека, Христос бе разпнат, за да освободи човека от греха и фарисейските постановки, а човешки представители на църквата опитват да търсят правила, които ограничават свободата на личността, не са ли тази част от последните висши клирици онези, които сами работят срещу Бога и Господа?
В заключение следва да се отбележи, че изобщо повдигането на въпроса за синдикално участие на свещеници е по-малко важен, отколкото всички онези принципни христологични въпроси, витаещи в пространството между държава и църква и търсещи отчаяно и болезнено отговори за своето разрешаване. В настоящия текст ясно може да се проследи проблематичността и спорните моменти, най-вече поради дефицита на възможности да се приложи несъществуващ канон върху обществено явление, също несъществувало по времето на съборите. Отворените въпроси остават за всеки читател.
