Висш Мюсюлмански духовен съвет срещу България

Решение от 16.12.2004 г. на ЕСПЧ по делото на Висшия Мюсюлмански духовен съвет срещу България, по жалба № 39023/1997 г., предишното първо отделение, председател Христос Розакис
Превод и резюме на решението: БЪЛГАРСКИ АДВОКАТИ ЗА ПРАВАТА НА ЧОВЕКА - www.blhr.org
чл. 44, т. 2
------------------------
По делото на Висшия мюсюлмански духовен съвет срещу България, Европейският съд по правата на човека (Предишното първо отделение), в състав:
Г-н Х. Л. Розакис, председател, Г-н П. Лоренцен, Г-жа Ф. Тюлкенс, Г-жа Н. Ваич, Г-жа С. Ботушарова, Г-н А. Ковлер, Г-н В. Загребелски, съдии, и г-н С. Нилсен, секретар на отделението след обсъждане в закрити заседания, проведени на 9 септември, 28 октомври и 25 ноември 2004 г., постанови следното решение, прието на последната посочена дата:
По процедурата
1. Делото е образувано по жалба (№ 39023/97) срещу Република България, подадена до Европейската комисия по правата на човека ("Комисията") съгласно предишния чл. 25 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи ("Конвенцията") на 9 септември 1997 г. от името на Висшия духовен мюсюлмански съвет ("организацията жалбоподател"), която през разглеждания период е била една от съперничещите си фракции, претендиращи, че са ръководителите на мюсюлманската общност в България.
2. Жалбоподателят е представляван от г-жа С. Маргаритова-Вучкова, юрист, практикуващ в София. Българското правителство ("правителството") е представлявано от своя агент г-жа М. Димова от Министерството на правосъдието.
3. Организацията жалбоподател по-конкретно твърди, че е била жертва на произволна и дискриминационна държавна намеса в организирането на мюсюлманската общност в България, че не е разполагала с ефикасно средство за защита срещу намесата, и че в последвалото съдебно производство били нарушени изискванията за безпристрастност и справедливост.
4. Жалбата е внесена за разглеждане в Съда на 1 ноември 1998 г., когато влиза в сила Протокол № 11 към Конвенцията (чл. 5, т. 2 от Протокол № 11).
5. Жалбата е била разпределена за разглеждане на Първо отделение на Съда (правило 52 § 1 от Правилата на Съда). В рамките на това отделение в съответствие с разпоредбата на правило 26, § 1 е бил сформиран съставът, разгледал делото (чл. 27, т. 1 от Конвенцията).
6. С частично решение от 13 декември 2001 г. и окончателно решение от 8 юли 2003 г. Съдът е обявил жалбата за частично допустима.
Фактите
I. Обстоятелствата по случая
7. Жалбоподателят, Висшия мюсюлмански духовен съвет, ръководен от г-н Недим Генджев, е бил официално признатото ръководство на мюсюлманите в България поне между 1995 г. и 1997 г. Всъщност, в разглеждания период Съветът е бил едно от двете съперничещи си мюсюлмански религиозни ръководства в България. Негов лидер е бил г-н Недим Генджев - български гражданин, роден през 1945 г., живущ в София. Той е бил Главен мюфтия поне между 1988 г. и 1992 г. и председател на Висшия мюсюлмански духовен съвет поне между 1995 г. и 1997 г.
A. Обстановката: промени в ръководството на Мюсюлманското изповедание преди 1997 г.
1. Отстраняването на г-н Генджев през 1992 г.
8. В края на 1989 г. е сложено началото на процеса на демократизация в България. Скоро след това, част от вярващите мюсюлмани и активисти на мюсюлманското изповедание в страната направили опит да сменят ръководството на своята религиозна организация. Според тях г-н Генджев, Главен мюфтия по онова време, и членовете на Висшия духовен съвет били сътрудничели на комунистическия режим. Старото ръководство, с Главен мюфтия на българските мюсюлмани г-н Генджев, също имало поддръжници. Ситуацията довела до разделение и вътрешен конфликт сред мюсюлманската общност в България.
9. В края на 1991 г., било сформирано ново правителство от Съюза на демократичните сили (СДС) и Движението за права и свободи (ДПС).
10. На 10 февруари 1992 г. Дирекцията по вероизповеданията (Дирекцията) - правителствена агенция към Министерски съвет - обявила избора от 1988 г. на г-н Генджев за Главен мюфтия за недействителен и го отстранила от длъжност. Заповедта била обоснована, inter alia, със заключението, че изборът на г-н Генджев през 1988 г. бил политически мотивиран.
11. Дирекцията регистрирала тричленен временен ръководен орган на мюсюлманската религиозна организация, приемайки, че това било "единственият възможен начин да се предотврати организационното разложение на мюсюлманското изповедание".
12. На 19 септември 1992 г. била проведена организирана от временното ръководство Национална конференция на мюсюлманите. На нея за Главен мюфтия бил избран г-н Фикри Сали Хасан и бил приет нов устав. Промените били регистрирани в съответствие с чл. 6 и чл. 16 от Закона за изповеданията. След септември 1992 г., поддръжниците на г-н Хасан придобили пълен контрол над собствеността и активите на Мюсюлманското изповедание.
13. Г-н Генджев, който претендирал, че продължава да е Главен мюфтия на българските мюсюлмани, обжалвал заповедта от 10 февруари 1992 г. пред Върховния съд. Производството приключило с окончателно решение на 7 април 1993 г. В решението си Върховният съд постановил, че обжалваната заповед не подлежи на съдебен контрол, но въпреки това коментирал, че решението на Дирекцията да прогласи избора на г-н Генджев за недействителен било в рамките на нейната компетентност. Съдът обаче приел, че отстраняването от длъжността Главен мюфтия на г-н Генджев с оспорваната заповед е било извън правомощията на Дирекцията, но не било необходимо да отмени тази част от заповедта на Дирекцията, тъй като във всеки случай тя нямала правни последици.
2. Възстановяването на г-н Генджев през 1995 г.
14. Спорът за ръководството между г-н Генджев и г-н Хасан продължил през 1993 г. и 1994 г. Официалната позиция на Дирекцията по вероизповеданията останала, че г-н Хасан бил легитимен Главен мюфтия на българските мюсюлмани. Едновременно с това, Дирекцията явно се опитала да "разреши" спора, чрез "обединяването" на двете фракции под едно общо ръководство.
15. На 2 ноември 1994 г. поддръжниците на г-н Генджев провели национална конференция, която се самообявила за легитимен представител на вярващите мюсюлмани. На конференцията било избрано ръководство и бил приет устав. Г-н Генджев бил избран за председател на Висшия мюсюлмански духовен съвет. След конференцията новоизбраните лидери подали молба до Дирекцията по вероизповеданията за регистрацията им като легитимно ръководство на мюсюлманите в България.
16. В края на 1994 г. в България били проведени парламентарни избори. Българската социалистическа партия (БСП) получила мнозинство в парламента и сформирала ново правителство, което поело властта през януари 1995 г.
17. На 22 февруари 1995 г. заместник-министър председателят на България издал заповед, с която утвърдил устава на мюсюлманското вероизповедание, прието от поддръжниците на г-н Генджев на 2 ноември 1994 г. На 23 февруари 1995 г. Дирекцията регистрирала ръководството, избрано на споменатата конференция, като по този начин били отстранени г-н Хасан и неговите поддръжници. През следващите месеци фракцията на г-н Генджев получила пълен контрол над собствеността и активите на мюсюлманското изповедание в България.
18. Г-н Хасан обжалвал пред Върховния съд заповедта на Дирекцията, с която било регистрирано ръководството на г-н Генджев. Г-н Хасан твърдял, inter alia, че конференцията от 2 ноември 1994 г. била организирана от хора извън мюсюлманската религиозна организация, председателствана от него. Следователно те са можели да регистрират своя религиозна организация, но не са можели да претендират, че са заменили ръководството на друга. Г-н Хасан поискал Върховният съд или да прогласи заповедта от февруари 1995 г. за нищожна и постановена в противоречие със закона, или да постанови, че това е регистрация на нова религиозна общност, като съществуващата мюсюлманска религиозна организация остава незасегната. Аргументите му били, че държавата няма право да налага едно единствено ръководство на мюсюлманите.
19. На 27 юли 1995 г. Върховният съд отхвърлил жалбата. Съдът посочил, че съгласно Закона за изповеданията Министерски съвет има неограничена дискреция при преценката дали да регистрира или не устава на дадено изповедание. Следователно Върховният съд можел да прецени единствено дали оспорената заповед е била издадена от компетентен административен орган и дали са спазени процесуалните изисквания. В това отношение заповедта от февруари 1995 г. била законосъобразна.
20. Що се отнася до искането за тълкуване на заповедта от февруари 1995 г., Върховният съд не можел, в рамките на конкретното съдебно производство, да изложи своето становище дали чрез решението било създадено ново юридическо лице или е била променена съществуващата религиозна организация, и дали след това решение са съществували две паралелни мюсюлмански религиозни организации.
3. Опитите на г-н Хасан да възстанови позициите си през 1996 г. и 1997 г.
21. След отстраняването на г-н Хасан, през 1995 г. подкрепящите го мюсюлмани провели своя конференция и го преизбрали за Главен мюфтия, като едновременно с това променили устава и ръководството. След това г-н Хасан подал заявление до Дирекцията по вероизповеданията за вписване на променения устав и новото ръководство. Като не получил отговор, г-н Хасан обжалвал пред Върховния съд мълчаливия отказ на искането си.
22. Върховният съд постановил решението си на 14 октомври 1996 г. В него се отбелязвало, че през 1992 г. Главното мюфтийство, представлявано от г-н Хасан, е било надлежно регистрирано, придобивайки по този начин качеството на юридическо лице, от което впоследствие не е било лишавано. Следователно Министерски съвет е бил задължен съобразно чл. 6 и чл. 16 от Закона за изповеданията да разгледа молбата за вписване на нов устав или за промени в ръководството на съществуващо религиозно изповедание. Така Върховният съд постановил, че мълчаливият отказ на Министерски съвет бил незаконосъобразен и върнал преписката на Министерски съвет с указания да разгледа молбата.
23. На 19 ноември 1996 г. заместник министър-председателят отказал да регистрира приетият през 1995 г. устав и избраното ръководство на Главното мюфтийство, представлявано от г-н Хасан. Той изпратил до г-н Хасан писмо, в което inter alia се казва, че Министерския съвет вече е регистрирал ръководство на мюсюлманското изповедание в България, а именно избраното на конференцията от ноември 1994 г. с председател на Висшия духовен съвет г-н Генджев. Според заместник министър-председателя молбата "(не може) да бъде удовлетворена, тъй като тя е изцяло в противоречие с разпоредбите на Закона за изповеданията".
24. На 5 декември 1996 г. г-н Хасан обжалвал пред Върховния съд отказа от 19 ноември 1996 г.
25. На 13 март 1997 г. Върховният съд отменил отказа на заместник-министър председателя да регистрира устава от 1995 г. и ръководството, оглавявано от г-н Хасан, като незаконосъобразен и противоречащ на чл. 13 от Конституцията. Отказът, още повече, представлявал "вмешателство и противозаконно администриране във вътрешноорганизационния живот на (една) религиозна общност". Върховният съд отново постановил връщане на молбата за регистрация на Министерски съвет за разглеждане.
26. Въпреки решенията на Върховния съд от 1996 г. и 1997 г. Министерският съвет не регистрирал религиозното ръководство, председателствано от г-н Хасан.
Б. Промяната в ръководството през 1997 г. и последвалите съдебни производства
1. Националната конференция от октомври 1997 г.
27. През февруари 1997 г. правителството на БСП било свалено и бил назначен служебен кабинет. На последвалите общи избори през април 1997 г. СДС получил мнозинство в парламента и сформирал ново правителство.
28. Новият заместник министър-председател и Дирекцията по вероизповеданията настоявали пред двете враждуващи ръководства на г-н Хасан и на г-н Генджев да преговарят за постигане на обединение.
29. На 12 септември 1997 г., в писмо до заместник министър-председателя и Дирекцията, религиозното ръководство, председателствано от г-н Хасан, поискало отстраняването на г-н Генджев.
30. На 18 септември 1997 г. Висшият мюсюлмански духовен съвет, председателстван от г-н Генджев, също в писмо, адресирано до заместник министър-председателя и Дирекцията, предложил провеждането на обединителна конференция, която да бъде организирана от контактна група, съставена от представители на двете съперничещи си фракции. Заместник министър-председателят бил помолен да бъде гарант за процеса на обединение и да осигури на конференцията максимално представителство на всички мюсюлмански религиозни общности. В писмото също се посочвало, че настоящото официално ръководство, председателствано от г-н Генджев, е съгласно до провеждането на конференцията да не извършва промени в персонала или разпореждания със собствеността на общността.
31. На 30 септември 1997 г. контактните групи на двете фракции - всяка от по петима души - подписали споразумение за провеждането на общонационална мюсюлманска конференция. Споразумението било подписано и от заместник- министър председателя и от директора на Дирекцията по вероизповеданията. В него се предвиждало, inter alia:
"1. Общонационалната мюсюлманска конференция ще се проведе на основата на максимална представителност на мюсюлманското изповедание, а не върху правилата на съществуващите два устава (на конкуриращите се ръководства). Гаранцията за реализацията на този принцип се поема от заместник министър-председателя ... и директора на Дирекцията по вероизповеданията.
2. ... Двете страни се задължават да не работят срещу обединителния дух на конференцията, в противен случай Дирекцията по вероизповеданията ще предприеме административни мерки срещу уличените в такава дейност лица.
3. До провеждането на конференцията (ръководството на г-н Генджев) се задължава да не предприема никакви административни решения, (като) назначавания ...
4. (Ръководството на г-н Генджев) дава съгласието си за блокиране на банковите сметки ... и декларира, че до провеждането на конференцията няма да сключва никакви сделки ...
7. Инициативният съвет да изработи правила и процедура за провеждането на конференцията ..."
32. На неуточнена дата инициативният съвет постановил, всяко регионално джамийско настоятелство да избере по двама делегати за националната конференция. Съветът също така решил протоколите за избор на делегати да бъдат оформяни във формуляр на Дирекцията по вероизповеданията и да бъдат заверявани от кметовете.
33. На 6 октомври 1997 г. Съветът решил конференцията да се проведе на 23 октомври 1997 г. и уточнил как ще се поемат разноските.
34. Местните избори на делегати в страната били проведени на 17 октомври 1997 г. Резултатите били удостоверени от кметовете.
35. Организацията жалбоподател е представила копия от две оплаквания до Дирекцията с дата 21 октомври 1997 г. - едното от местен религиозен водач, а второто от кмет на село. В писмата се казвало, че лица, свързани с ДПС, са използвали заплахи, за да получат резултатите от изборите на делегати на двете места.
36. На 21 и 22 октомври 1997 г. г-н Генджев и лицата, подписали споразумението за обединение от името на Висшия мюсюлмански духовен съвет, председателстван от Генджев, уведомили писмено министър-председателя и Дирекцията по вероизповеданията, че според тях насрочената за 23 октомври конференция не била организирана в съответствие с устава на мюсюлманската религиозна организация и следователно е незаконна. Подписалите споразумението от 30 септември 1997 г., твърдели, че са били принудени да го направят от директора на вероизповеданията и декларирали оттеглянето на своята подкрепа за споразумението. В писмото, подписано от г-н Генджев, в допълнение се описвало участието на Дирекцията в подготовката на конференцията като неприемлива държавна намеса във вътрешни за мюсюлманите дела.
37. На конференцията на 23 октомври 1997 г. присъствали повече от хиляда делегати. Било позволено участието само на тези, чийто избор бил удостоверен от кмет. Според медиите, служители на Дирекцията проверявали достоверността на делегатските удостоверения. Директорът на Дирекцията приветствал конференцията, казвайки, inter alia, че г-н Генджев, който не присъствал, не бил "издържал на проверката". С тези думи директорът явно порицавал г-н Генджев, който се бил оттеглил от процеса на обединение.
38. Според организацията жалбоподател, ДПС - една политическа партия, мнозинството от чийто членове са от турски произход - участвало в организацията на конференцията. Твърди се, че партията била много близка до управляващия СДС и изпълнявала политическото решение да се замени ръководството на мюсюлманското изповедание. Според жалбоподателя, около стотина от делегатите на 23 октомври 1997 г. били кметове, избрани с листата на ДПС.
39. На конференцията бил приет нов устав на мюсюлманското вероизповедание в България и единодушно било избрано ново ръководство, включващо шестима членове от ръководството на г-н Хасан и други лица. Явно нито един от водачите на организацията жалбоподател не е бил избран в новото ръководство. На конференцията била приета резолюция, упълномощаваща новото ръководство да направи одит и да даде под съд г-н Генджев за твърдени незаконни сделки.
40. На 28 октомври 1997 г. заместник министър-председателят регистрирал новоизбраното ръководство, позовавайки се на чл. 6 и чл. 16 от Закона за изповеданията. Новото ръководство поело всички организационни дела и контрола на имуществото на мюсюлманското изповедание в България.
2. Жалби до съда от Висшия мюсюлмански духовен съвет, ръководен от г-н Генджев
41. Г-н Генджев, който твърдял, че е останал председател на Висшия мюсюлмански духовен съвет, обжалвал от името на Съвета заповедта на правителството за регистрация на новото ръководство пред Върховния административен съд. Той твърдял, че лицата, подписали споразумението за провеждане на обединителна конференция от името на организацията жалбоподател, никога не са били официално упълномощавани да го направят, а освен това са били оттеглили и съгласието си. По тези причини конференцията е била незаконна. Според г-н Генджев, властите били упражнили недопустима намеса във вътрешните за мюсюлманското изповедание дела, защото Дирекцията по вероизповеданията била изготвила формулярите за резултатите от местните избори за делегати и защото тези резултати били удостоверявани от кметовете. В допълнение, редица от избраните делегати били кметове или активни членове на една политическа партия - ДПС. В заключение, организацията жалбоподател поддържала, че при избора на делегати е имало нередности и манипулации.
42. Върховният административен съд провел заседание на 4 май 1998 г. Съдът приел като доказателства представените от организацията материали, но отхвърлил искането да задължи Министерския съвет да представи други документи. Това искане очевидно касаело документи по подготовката на конференцията от октомври 1997 г. и делегатските избори. Съдът отказал да изслуша свидетели.
43. На 16 юли 1998 г. тричленен състав на Върховния административен съд отхвърлил жалбата като недопустима. Съгласно решението, Висшият мюсюлмански духовен съвет, ръководен от г-н Генджев, нямал правен интерес да подаде такава жалба, след като никога не е бил законно регистриран. Актовете по неговата регистрация от 22 и 23 февруари 1995 г. били издадени въз основа на заповед на заместник министър-председател, който не е бил надлежно упълномощен от Министерски съвет да утвърждава уставите на религиозните вероизповедания. Поради това, Висшият мюсюлмански духовен съвет, ръководен от г-н Генджев, никога не е съществувал юридически и всички негови действия между 1995 г. и 1997 г. били нищожни.
44. По жалба на организацията, на 9 октомври 1998 г. петчленен състав на Върховния административен съд отменил решението от 16 юли 1998 г. и върнал делото за разглеждане по същество. Съдът отбелязал, че с решение от 27 юли 1995 г. Върховният съд е приел, че регистрацията на Висшия мюсюлмански духовен съвет на г-н Генджев от 1995 г. е законна. Това решение било окончателно и влязло в сила. Следователно, жалбата на жалбоподателя не може да бъде отхвърлена поради липса на locus standi.
45. При второто разглеждане на делото тричленен състав на Върховния административен съд разгледал жалбата по същество и на 3 май 1999 г. я отхвърлил. Председател на състава бил съдията, който председателствал и при първото разглеждане на делото, приключило с решението за недопустимост от 16 юли 1998 г. Той бил и един от тримата съдии, постановили решението от 28 април 1992 г. по делото за отстраняването на г-н Генджев през 1992 г.
46. Съдът приел, че актовете на властите не съставлявали намеса във вътрешната организация на мюсюлманското изповедание. Представители на двете съперничещи си групи били взели свободно решението да се проведе обединителна конференция. Инициативният съвет бил изготвил правилата и процедурите за избора на делегати и за провеждането на конференцията от октомври 1997 г., включително относно резултатите от местните избори за делегати и тяхното удостоверяване. Дирекцията по вероизповеданията била оказала помощ при организирането на конференцията единствено по молба на страните. Тя действала в съответствие със споразумението между двете ръководства и решенията на инициативния съвет. Задачата на Дирекцията била да допринесе и да гарантира търпимостта и взаимното уважение в междурелигиозните отношения, както и в отношенията между различни групи, принадлежащи към една и съща религия. Фактът, че Висшият мюсюлмански духовен съвет, председателстван от г-н Генджев, се оттеглил в последната минута, не поставял въпроса за валидността на конференцията, която била проведена в съответствие с договорените правила. Вярно било, че тези правила дерогирали устава на мюсюлманското изповедание, който бил в сила в този момент, но решението за това било взето свободно от двете ръководства с цел да се предотврати конфликта вътре в общността. Следователно, атакуваният акт - заповедта от 28 октомври 1997 г. за регистрация на новоизбраното ръководство на мюсюлманското изповедание - бил законосъобразен.
47. Организацията жалбоподател подала касационна жалба срещу решението от 3 май 1999 г. В жалбата се твърдяло, inter alia, че не били събрани и обсъдени всички относими доказателства.
48. На 15 май 2000 г. жалбата била оставена без уважение от петчленен състав на Върховния административен съд, който потвърдил мотивите на обжалваното решение. Съдът приел, че всички относими факти били изяснени, а представените от жалбоподателя допълнителни доказателства пред касационната инстанция били идентични с представените по-рано. В това производство Висшият мюсюлмански духовен съвет бил представляван от адвокат.
3. Последващи събития
49. Разделението в мюсюлманското изповедание в България продължило. Изглежда някои лидери оспорили легитимността на събрание на мюсюлманската общност, проведено през ноември 2000 г. Разделение се наблюдавало и на местно ниво. В писмо от февруари 2001 г. Дирекцията по вероизповеданията удостоверила, че регионално ръководство на мюсюлманското изповедание в Пловдив не било регистрирано, защото две отделни регионални събрания избрали свои ръководства и имало спор. Подобни проблеми възникнали в Хасково и Русе в края на 2000 г. и началото на 2001 г.
50. През юли 2004 г. Софийски градски съд назначил трима души за временни представители на мюсюлманското изповедание в България до приключването на съдебния спор относно законността на избора на ново ръководство, извършен на национална конференция през декември 2003 г.
II. Приложимо вътрешно законодателство и съдебна практика
51. Приложимите разпоредби от Конституцията от 1991 г. гласят:
Член 13
"(1) Вероизповеданията са свободни.
(2) Религиозните институции са отделени от държавата. ...
(4) Религиозните общности и институции, както и верските убеждения, не могат да се използват за политически цели."
Член 37
"(1) Свободата на съвестта, свободата на мисълта и изборът на вероизповедание и на религиозни или атеистични възгледи са ненакърними. Държавата съдейства за поддържане на търпимост и уважение между вярващите от различните вероизповедания, както и между вярващи и невярващи.
(2) Свободата на съвестта и на вероизповеданието не може да бъде насочена срещу националната сигурност, обществения ред, народното здраве и морала или срещу правата и свободите на други граждани."
52. С решение № 5 от 11 юни 1992 г. Конституционният съд е дал задължително тълкуване на горните разпоредби. В него се посочва, inter alia, че държавата не може да се намесва във вътрешната организация на религиозните общности и институции, които трябва да се ръководят от собствените си устави и правила. Държавата може да се намесва в дейността на религиозна общност или институция само в случаите, посочени в чл. 13, ал. 4 и чл. 37, ал. 2 от Конституцията. Преценката, дали е налице такъв случай, може да бъде направена и при регистрацията на религиозната общност или институция.
53. Законът за изповеданията от 1949 г. бил изменян неколкократно. Приложимите разпоредби от закона, които са били в сила по време на събитията по делото, гласят:
Член 6
"(1) От момента на утвърждението устава на изповеданието от Министерския съвет или упълномощен от него подпредседател на Министерския съвет, същото се счита за признато и добива качество на юридическа личност. От този момент качество на юридическа личност добиват и местните поделения на изповеданието.
(2) Министерският съвет или упълномощен от него подпредседател на Министерския съвет мотивирано оттегля даденото признание, когато дейността на някое изповедание нарушава законите, обществения ред или добрите нрави."
Член 9
"(1) Всяко изповедание има отговорно пред държавата ръководство.
(2) В устава на всяко изповедание се установяват управителните и представителните му органи и начинът на избирането или назначаването им..."
Член 16
"(1) Централните ръководни органи на изповеданията са длъжни да се регистрират при Дирекцията на изповеданията при Министерския съвет, а ръководните органи на местните поделения - при местните народни съвети, с поименно обозначение всички членове на същите ръководни органи."
54. Законът също така съдържа разпоредби относно дейността на религиозното изповедание, относно изискванията към духовенството му и предоставя на Дирекцията по вероизповеданията широки надзорни функции. В своето решение № 5 от 11 юни 1992 г. Конституционният съд, като се съгласява, че определени разпоредби на Закона за изповеданията са явно противоконституционни (като пример съдът посочва няколко разпоредби относно правомощието на Дирекцията да отстранява духовни лица и да контролира дейността на религиозните организации), приема, че не е негова задача да отменя правни разпоредби, приети преди влизането в сила на Конституцията от 1991 г., тъй като и обикновените съдилища са компетентни да ги обявят за отменени.
55. Съгласно заповед № 125 на Министерски съвет от 6 декември 1990 г., компетенцията на Дирекцията по вероизповеданията включва "осъществяването на контакти между държавата и религиозните изповедания", подпомагане на централните и местните власти за разрешаването на проблеми с религиозен характер, и подпомагане на религиозни организации относно образованието и публикациите.
56. В съответствие с Наредбата за регистрация на ръководните органи на местните поделения на признатите от Министерския съвет изповедания в Република България, издадена от Министерски съвет през 1994 г. (Държавен вестник, бр. 87 от 25 октомври 1994 г.), регистрацията е възможна, единствено ако изборът на регионално ръководство е бил одобрен от регистрираното национално ръководство на религиозното изповедание.
57. В административната си практика Дирекцията по вероизповеданията и Министерски съвет са тълкували Закона за изповеданията от 1949 г. в смисъл, че той изисква всяко религиозно изповедание да има само едно ръководство и че не са позволени паралелни организации на едно религиозно изповедание. Съдебната практика през разглеждания период изхождала от първоначалната позиция, че Министерски съвет и Дирекцията притежавали неограничена дискреция при регистрацията на ръководствата и уставите на религиозните изповедания (виж §§ 13 и 19 по-горе) до степен, че когато съдилищата трябвало да се произнасят по законността на едно правителствено решение да регистрира ново религиозно ръководство, те следвало да установят, дали новото ръководство било назначено в съответствие с устава на изповеданието във версията му, регистрирана от Дирекцията (виж §§ 22 и 25 по-горе, както и следните решения на Върховния административен съд: решение № 4816 от 21 септември 1999 г. по дело № 2697/99, решение № 2919 от 28 април 2001 г. по дело № 8194/99 и решение № 9184 от 16 октомври 2003 г. по дело № 6747/02).
58. С влизането в сила от 1 януари 2003 г. на новия Закон за вероизповеданията от 2003 г. Законът за изповеданията от 1949 г. бил отменен.
59. Новият закон предвижда съдебна регистрация на религиозните общности като юридически лица. Преди да вземе решение, съдът може да поиска експертно становище от Дирекцията по вероизповеданията.
60. Член 15, ал. 2 предвижда, че е недопустимо да съществува повече от едно юридическо лице като вероизповедание с едно и също наименование. Член 36 предвижда, че който без представителна власт осъществява дейност от името на вероизповедание, се наказва с глоба. Наказателното постановление се издава от Дирекцията по вероизповеданията. Съгласно § 3 от преходните и заключителните разпоредби, лицата, които към влизането в сила на този закон са се отделили от регистрирана религиозна институция в нарушение на утвърдения по установения ред неин устав, не могат да използват идентично наименование и да ползват или да се разпореждат с нейно имущество.
61. През февруари 2003 г. петдесет народни представители поискали Конституционният съд да отмени определени разпоредби от новия закон поради противоречие с Конституцията и Конвенцията. Конституционният съд се произнесъл с решение на 15 юли 2003 г.
62. Член 15, ал. 2 и чл. 36 не били сред оспорваните разпоредби, за разлика от § 3 от преходните и заключителните разпоредби (виж § 60 по-горе).
63. Конституционният съд не могъл да вземе решение с мнозинство, тъй като равен брой съдии гласували за и против искането за прогласяването на тази разпоредба за противоконституционна. Според практиката на Конституционния съд при тези обстоятелства искането за отмяна се считало за отхвърлено. Гласувалите против искането съдии приемали, inter alia, че принципът на правна сигурност налагал лица, които са се отделили от едно религиозно изповедание, да нямат право да използват неговото име. В допълнение, било очевидно, че те не могат да претендират за част от имуществото на религиозната институция, тъй като то принадлежало на институцията като юридическо лице. Съдиите, които гласували, че разпоредбата е противоконституционна, поддържали, че разпоредбата целяла да регулира въпроси, които се отнасяли до вътрешната организация на религиозните институции и така накърнявала тяхната автономност. Тези съдии поддържали също така, че разпоредбата, приложена в контекста на съществуващите спорове, облагодетелствала една от групите в разединена религиозна общност и, следователно, не допринасяла за поддържането на толерантността, а по-скоро възпрепятствала тази цел. По този начин се нарушавал чл. 9 от Конвенцията.
По отношение на правото
I. По твърдението за нарушение на чл. 9 от Конвенцията
64. Организацията жалбоподател се оплаква, че властите са организирали и манипулирали общонационалната мюсюлманска конференция от октомври 1997 г. с цел да облагодетелстват едно от съперничещите си ръководства и да отстранят г-н Генджев, като по този начин произволно са се намесили в делата на мюсюлманската общност.
65. Според Съда, тези оплаквания трябва да бъдат разгледани по чл. 9 от Конвенцията, който предвижда:
"1. Всеки има право на свобода на мисълта, съвестта и религията; това право включва свободата да променя своята религия или убеждения и свободата да изповядва своята религия или убеждения индивидуално или колективно, публично или частно, чрез богослужение, обучение, религиозни обреди и ритуали.
2. Свободата да се изповядва религия или убеждения подлежи само на такива ограничения, които са предвидени от закона и са необходими в едно демократично общество в интерес на обществената сигурност, за защитата на обществения ред, здраве и морал или за защита на правата и свободите на другите."
A. Становищата на страните
1. Организацията жалбоподател
66. Според организацията жалбоподател през 1992 г. г-н Генджев бил отстранен незаконно от г-н Хасан, а през 1997 г. г-н Хасан се е опитал да повтори тези събития, като е разчитал на подкрепата на СДС - политическата партия, която му "помогнала" през 1992 г. и която отново била дошла на власт през 1997 г.
67. По-нататък организацията жалбоподател твърди, че г-н Генджев активно се е стремял към постигането на обединение, което смятал за важно за благополучието на мюсюлманското изповедание, но е трябвало да се оттегли поради нередностите в изборите на делегати. Аргументът на правителството, че оттеглянето на няколко човека не опорочавало законността на конференцията, бил несъстоятелен, защото водачите се били оттеглили именно поради незаконността на местните избори за делегати.
68. По-конкретно, властите били стигнали далеч отвъд това, което било необходимо за организацията на конференцията, и били положили последователни усилия, за да отстранят г-н Генджев. Върху регионалните формирования бил оказан натиск при избора на делегати. Резултатите от изборите били манипулирани, тъй като в противоречие с приложимите разпоредби били проведени избори в множество селища, които не били независими общини. Поне в три случая резултатите били фалшифицирани.
2. Правителството
69. Правителството твърди, че разединението в мюсюлманската религиозна общност в България след 1989 г. било причинено от лични и политически конфликти. През 1997 г. били положени усилия за преодоляването на тези различия и обединяването на общността. Представителите на съперничещите си групи били подписали споразумение за провеждането на обединителна конференция и са настоявали за помощта на Дирекцията по вероизповеданията. Ролята на Дирекцията е била на неутрален гарант по свободно постигнатото споразумение между опозиционните фракции. Самият г-н Генджев настоятелно бил молел за такова участие на Дирекцията, като явно е считал, че то е жизненоважно за процеса на обединението. По своя собствена воля съвместният инициативен съвет решил, че кметовете трябва да удостоверяват резултатите от местните избори за делегати.
70. В допълнение, както съдилищата били установили по-късно, изборите за делегати били протекли нормално. Масовото участие в изборите демонстрирало волята на общността за обединение.
71. Правителството също така подчертава, че в случая не става въпрос за поставянето на две религиозни общности под едно ръководство, а за ситуация, в която едно религиозно изповедание има две ръководства. В резултат на противоречивите решения на властите през периода 1992 г. - 1997 г., включително тези, критикувани от Съда в решението Хасан и Чауш срещу България, имало неяснота относно ръководството на мюсюлманското изповедание. За разлика от предишните години обаче, през 1997 г. държавата не се била намесила във вътрешноорганизационните дела на общността, а само я подпомогнала в усилията й да постигне обединение, в рамките на задължението, което властите имат по Конституция да спомагат за поддържането на толерантност в религиозния живот.
72. Правителството твърди, че причините, изтъкнати от г-н Генджев и петимата членове на инициативния съвет, номинирани от председателствания от него Висш мюсюлмански духовен съвет за оттегляне от националната конференция, били неясни и оставали впечатление, че те просто били неудовлетворени от резултатите от първичните избори за делегати. Според правителството, оттеглянето на тези петима души не поставя въпроса за законността на националната конференция и властите правилно са признали резултатите от нея.
Б. Оценката на Съда
1. Приложимост на чл. 9
73. Съгласно практиката на Съда, макар и религиозната свобода да е главно въпрос на индивидуален избор, то тя също така предполага, inter alia, и свобода да се изповядва дадена религия, индивидуално и насаме, или колективно с други лица, публично и в кръга на тези, които споделят същата вяра. Участието в живота на общността представлява изповядване на дадена религия, защитено от чл. 9 на Конвенцията. Свободата на религията по чл. 9, тълкувана в светлината на чл. 11 (разпоредбата, която гарантира свободата на сдружаването срещу неоправдана намеса от страна на държавата), включва очакването, че на общността ще бъде позволено да функционира мирно, защитена от произволна държавна намеса (виж решението Хасан и Чауш срещу България, § 62).
74. Организацията жалбоподател е била официалният орган, представляващ и ръководещ мюсюлманската религиозна общност в България в периода февруари 1995 г. - октомври 1997 г. Тя се оплаква от произволна намеса на държавата в организацията и ръководството на общността. Един духовен или религиозен орган може като такъв да упражнява от името на последователите си правата, гарантирани от чл. 9 на Конвенцията (виж решението ШаТар Шалом Ве Цедек срещу Франция, § 72).
75. Следователно, оплакванията на организацията жалбоподател попадат в полето на действие на приложимия чл. 9 от Конвенцията.
2. Съответствие с чл. 9
(a) Имало ли е намеса
76. Съгласно практиката на Съда, действия на държавата, фаворизиращи конкретен лидер или група в една разделена религиозна общност, или предприети с цел общността или част от нея да бъде принудена да се обедини под едно единствено ръководство против собственото й желание, биха представлявали намеса в свободата на религия (виж решението Шериф срещу Гърция, §§ 49, 52 и 53 и цитираното по-горе Хасан и Чауш срещу България, § 78).
77. Настоящото дело касае замяната на ръководството на българската мюсюлманска общност през октомври 1997 г. и последвалите производства. Централният в спора въпрос е дали тези събития са били в резултат на прекомерен натиск от страна на държавата или не са представлявали нищо повече от промяна на ръководството, свободно избрано от общността.
78. Оспорваната промяна в ръководството била решена през октомври 1997 г. на обединителна конференция, свикана съгласно постигнато споразумение между двете съперничещи си ръководства, в съответствие с правила, определени от съвместен инициативен съвет, включващ представители и на организацията жалбоподател (виж §§ 31-33 по-горе). Дирекцията по вероизповеданията и местните власти участвали в процеса, като настоявали пред двете групи да се обединят, взели активно участие в организирането на конференцията от октомври 1997 г. и регистрирали избраното ръководство като единствен представител на мюсюлманската общност в България (виж §§ 28-30, 34 и 37, по-горе).
79. Правителството твърди, че властите само са посредничели между двете опозиционни групи и са подпомагали обединителния процес, тъй като по Конституция са били длъжни да гарантират религиозната търпимост и мирните отношения между групи от вярващи.
80. Съдът е съгласен, че държавата има такова задължение и то може да наложи ангажирането й в посредничество. Неутралната медиация между групи от вярващи по принцип не би се считала за държавна намеса в правата на вярващите по чл. 9 от Конвенцията, въпреки че държавните органи трябва да бъдат внимателни точно в тази деликатна сфера.
81. Съдът отбелязва обаче, че обединителният процес от 1997 г. е протекъл на фона на събитията от 1992 г. и 1995 г., когато промените в правителството бързо са били последвани от действия по замяна на религиозни лидери и юридическо признаване на едно от двете съперничещи си ръководства (виж §§ 8-20 и 27 по-горе). Много показателно е, че при прилагането на относимия закон в практиката се е изисквало - и все още се изисква - всички вярващи, принадлежащи към конкретно вероизповедание, които желаят да участват в организацията на общността, да формират една единствена структура, оглавявана от едно единствено ръководство, дори ако общността е разединена, без да имат възможност тези, които подкрепят други лидери, да имат независим организационен живот и контрол над част от имуществото на институцията (виж §§ 17, 23, 40, 53-63, по-горе). Така законът не оставя никакъв избор на религиозните водачи, освен да се съревновават в търсенето на признаване от страна на правителството на деня, като всеки лидер предлага да "обедини" вярващите под своето ръководство.
82. На този фон фактът, че през 1997 г. новото правителството е призовало за обединение на разединената мюсюлманска общност (виж §§ 28-30, 34 и 37, по-горе) е от особено значение.
83. Съдът намира, че твърдението на организацията жалбоподател, че някои местни кметове и политически фигури са участвали твърде пряко в избора на делегати за конференцията от октомври 1997 г., не изглежда неправдоподобно.
84. В допълнение, дори първоначалното участие на Дирекцията да изглежда единствено като неутрална медиация при подготовката на обединителната конференция, нещата са се променили в момента, когато Дирекцията е продължила да настоява за "обединение" въпреки факта, че лидерите на организацията жалбоподател са решили да се оттеглят. Държавата не е следвало да преценява дали г-н Генджев и председателстваната от него организация е трябвало да се оттегли или не. Дирекцията е можела да отбележи провала на усилията за обединение и да изрази готовност да продължи да подпомага страните чрез посредничество, ако всички пожелаят това. Вместо това, избраните на конференцията от октомври 1997 г. ръководители са получили статут на единствено легитимно ръководство на мюсюлманската общност, в резултат на което организацията жалбоподател не е можела вече да представлява поне част от религиозната общност и да управлява делата и имуществото й в съответствие с волята на тази част от общността (виж §§ 31-40 по-горе).
85. Така Съдът намира, че е имало намеса в правото на организацията жалбоподател по чл. 9 от Конвенцията, защото целта на приложимия закон и практика и на действията на властите през октомври 1997 г. е била разединената общност да бъде заставена да има едно единствено ръководство против волята на едното от двете съперничещи си ръководства.
86. Една такава намеса е в нарушение на разпоредбата, освен ако не е била в съответствие със закона и необходима в едно демократично общество в преследване на законна цел.
(б) Дали намесата е била предвидена в закона
87. Решението на правителството да впише промяна в ръководството на мюсюлманската общност се основава на чл. 6 чл. 16 от Закона за изповеданията (виж § 53 по-горе).
88. В цитираното по-горе решение Хасан и Чауш срещу България (§ 86), Съдът е намерил, че намесата във вътрешната организация на мюсюлманската общност през 1995-1997 г. не е била "предвидена от закона", тъй като е произволна и основана на законови разпоредби, които позволяват неограничена свобода на преценка на изпълнителната власт и не съвпадат с изисквания за яснота и предвидимост на закона.
89. Въпреки, че същата правна разпоредба е приложима и в настоящия случай, Съдът отбелязва, че има значителна разлика в подхода на властите. През 1997 г. властите не са се възползвали от неограничената дискреция, която са имали съгласно приложимото законодателство, а са изхождали от това, че съперничещите си групи били формулирали свои собствени правила чрез споразумение, с което дерогирали съществуващия устав на мюсюлманското вероизповедание (виж §§ 31 и 46 по-горе).
90. При тези специфични обстоятелства, Съдът, като има предвид факта, че същността на твърденията на организацията жалбоподател касае твърдяната липса на оправдание за намесата на държавата във вътрешните дела на мюсюлманската общност, счита, че не е необходимо да се произнася по законността на тази намеса.
(в) Дали намесата е преследвала законосъобразна цел
91. Организацията жалбоподател твърди, че целта на властите е била да отстранят г-н Генджев и председателстваното от него ръководство. Според правителството, то се е опитало да помогне за разрешаването на конфликта в мюсюлманската общност и да поправи последствията от минали незаконни действия на държавата.
92. Съдът приема, че основната грижа на властите е била да възстановят законността и да поправят произволното отстраняване на г-н Хасан и председателстваното от него ръководство през 1995 г. Погледната през тази перспектива, намесата във вътрешната организация на мюсюлманската общност е била по принцип насочена към защита на обществения ред и на правата и свободите на другите.
(г) Дали намесата е била необходима в едно демократично общество
93. Съдът напомня, че автономното съществуване на религиозните общности е задължително за плурализма в едно демократично общество. Макар и понякога да е необходимо държавата да предприеме действия, за да примири интересите на различни религии и религиозни групи, съществуващи съвместно в едно демократично общество, държавата има и задължението да остане неутрална и безпристрастна при упражняването на регулативните си правомощия и в отношенията си с религии, вероизповедания и вярвания. Залогът тук е запазването на плурализма и правилното функциониране на демокрацията, чиято принципна характеристика е възможността, която предлага за разрешаването на национални проблеми чрез диалог, дори когато проблемите са неприятни (виж решенията Кокинакис срещу Гърция, § 33, Метрополитенската Църква на Бесарабия и други срещу Молдова, § 123 и цитираното Хасан и Чауш срещу България, § 78).
94. В настоящия случай целта на приложимия закон и практика и действията на властите през октомври 1997 г. е била разединената общност да бъде заставена да има едно единствено ръководство против волята на едното от двете съперничещи си ръководства (виж 85 по-горе).
95. В резултат на това, едната от двете лидерски групи е била облагодетелствана, а другата не е можела да продължи самостоятелно да управлява делата и имуществото на подкрепящата я част от общността (виж § 84 по-горе).
96. Вярно е, че държавата има широка свобода на преценка в силно деликатната сфера на отношенията й с религиозните общности (виж цитираното по-горе ШаТар Шалом Ве Цедек срещу Франция, § 84). Съдът все пак напомня, че в демократичните общества по принцип не е необходимо държавата да предприема действия, за да гарантира, че религиозните общности остават или биват обединени под общо ръководство. Ролята на властите в ситуация на конфликт между или в рамките на религиозните групи е не да премахнат причината за напрежението чрез елиминация на плурализма, а да гарантират толерантността между съперничещите си групи. Както вече бе изтъкнато по-горе, държавни мерки, които облагодетелстват конкретен лидер на разединена религиозна общност или целят да заставят общността или част от нея да застане против волята си зад едно ръководство, биха били в нарушение на свободата на религията (виж цитираните Шериф срещу Гърция, §§ 49, 52 и 53, и Хасан и Чауш срещу България, § 78).
97. Правителството не е уточнило защо в настоящия случай целта му да възстанови законността и да поправи несправедливостта не е можела да бъде постигната чрез други средства, без да се насилва разединената общност да избере едно ръководство. В тази връзка е забележително, че въпреки процеса на "обединение" през 1997 г., конфликтът в религиозната общност е продължил (виж §§ 49 и 50, по-горе).
98. Накратко, според Съда, българските власти са действали отвъд границите на свободата им на преценка по чл. 9, т. 2 от Конвенцията.
99. Следователно, намесата през 1997 г. в правата на организацията жалбоподател по чл. 9 от Конвенцията не е била необходима в едно демократично общество за защитата на обществения ред или правата и свободите на другите и по тази причина е била в противоречие с тази разпоредба.
II. По твърдението за нарушение на чл. 13 от Конвенцията
100. Организацията жалбоподател твърди, че инициираното от нея съдебно производство не й е обезпечило ефективно средство за защита от произволните актове на властите и не е разполагала с друго правно средство за защита.
101. Съдът намира, че горното оплакване следва да бъде разгледано от гледна точка на чл. 13 от Конвенцията, който предвижда:
"Всеки, чиито права и свободи, предвидени в тази конвенция, са нарушени, трябва да разполага с ефикасни вътрешноправни средства за тяхната защита от съответна национална институция дори и нарушението да е извършено от лица, действащи в качеството си на представители на официалните власти."
102. Правителството поддържа, че като са разгледали по същество жалбите на организацията, съдилищата са предоставили ефективно средство за защита срещу твърдяната намеса на правата на вярващите по чл. 9.
103. Според практиката на Съда, чл. 13 гарантира на национално ниво наличието на средство за защита по повод оплаквания, които могат да се приемат за "защитими" по смисъла на Конвенцията. Такова средство за защита трябва да позволява на компетентните национални органи както да разгледат по същество релевантното оплакване по Конвенцията, така и да предоставят подходяща обезвреда, макар и договарящите се държави да разполагат с определена свобода за начина, по който изпълняват задълженията си по чл. 13. Изискваното от чл. 13 средство за защита трябва да бъде "ефективно", както на практика така и по закон, в смисъл, че неговото упражняване не трябва неоправдано да се възпрепятства от действия или бездействия на органите на държавата ответник (виж решението Чакичи срещу Турция, § 112).
104. Претенцията на организацията жалбоподател по чл. 9 от Конвенцията безспорно е била защитима (виж § 99 по-горе). Следователно чл. 13 изисква наличието на ефективно вътрешноправно средство за защита.
105. Организацията жалбоподател е разполагала със съдебно средство за защита. Върховният административен съд е разгледал по същество оплакването й за незаконна и произволна намеса от страна на държавата във вътрешната за мюсюлманската общност организация (виж §§ 45-48 по-горе).
106. Върховният административен съд е отхвърлил иска й, защото е разглеждал оплакванията на организацията в светлината на националното законодателство и практика, според които една разделена религиозна общност трябва да има единно ръководство, дори против волята на една от съперничещите си групи (виж §§ 46, 48, 53-57 и 81 по-горе).
107. Съдът напомня все пак, че чл. 13 не отива дотам, че да гарантира средство за защита, което да позволява законите на страната да бъдат атакувани на национално ниво на основание противоречието им с Конвенцията (виж решенията Сънди Таймс срещу Обединеното Кралство, § 61; Кудла срещу Полша, § 151 и Конърс срещу Обединеното Кралство, § 109).
108. В същността си оплакването на организацията жалбоподател е свързано с един от принципите на приложимия правен режим. Не може да се приеме, че чл. 13 на Конвенцията изисква наличието на средство за защита, чрез което да се атакува този режим.
109. Следователно, не е имало нарушение на чл. 13 от Конвенцията.
III. По твърденията за нарушения на чл. 6 и чл. 14 от Конвенцията
110. Организацията жалбоподател твърди, че в производствата пред Върховния административен съд в периода 1998-2000 г. е имало редица отделни нарушения на чл. 6 от Конвенцията. Според нея събитията, от които се оплаква, разкриват дискриминационно отношение в нарушение на чл. 14 от Конвенцията, тъй като властите са облагодетелствали едно от враждуващите ръководства на мюсюлманското изповедание.
111. В приложимите си части разпоредбите гласят:
Член 6, т. 1
"Всяко лице при определянето на неговите граждански права и задължения ... има право на справедливо ... гледане на неговото дело ... от независим и безпристрастен съд..."
Член 14
"Упражняването на правата и свободите, предвидени в тази конвенция, следва да бъде осигурено без всякаква дискриминация, основана по-специално на пол, раса, цвят на кожата, език, религия, политически и други убеждения, национален или социален произход, принадлежност към национално малцинство, имущество, рождение или друг някакъв признак."
112. Като има предвид заключенията си по чл. 9 и чл. 13 от Конвенцията, Съдът счита, че не е необходимо да разглежда същите въпроси и по чл. 6 и чл. 14 от Конвенцията.
IV. Приложение на чл. 41 от Конвенцията
113. Член 41 от Конвенцията предвижда:
"Ако съдът установи, че е имало нарушение на конвенцията или на протоколите към нея и ако вътрешното право на високодоговарящата страна допуска само частично обезщетение за последиците от това нарушение, съдът присъжда, ако това е необходимо, справедливо удовлетворение на потърпевшата страна."
A. Вреди
114. Организацията жалбоподател претендира 25 000 евро обезщетение за вреди за репутацията на г-н Генджев и председателстваното от него ръководство и за последствията от държавната намеса във вътрешните за мюсюлманската общност дела.
115. Според правителството, претендираната сума е прекомерна, а заключението за нарушение на Конвенцията би било достатъчно справедливо удовлетворение.
116. Като има предвид обстоятелствата по настоящия случай и практиката си по претенции за неимуществени вреди на юридически лица или организации (виж Партията на Свободата и Демокрацията (ЦZDEP) срещу Турция, § 57; Комингерсол С. А. срещу Португалия, § 35; Станков и ОМО Илинден срещу България, § 121 и цитираното Метрополитенската Църква на Бесарабия срещу Молдова 146), Съдът счита, че е подходящо да присъди обезщетение за тези вреди. Неоправданата държавна намеса в организацията на религиозната общност би следвало да е причинила неимуществени вреди на организацията жалбоподател. Като решава по справедливост, Съдът присъжда 5 000 евро за неимуществени вреди, която сума да бъде изплатена на г-н Генджев като председател на организацията жалбоподател.
Б. Разноски
117. Организацията жалбоподател претендира присъждането на приблизително 6 800 евро за правна работа по вътрешните дела и в производството пред Съда и равностойността на близо 500 евро - разноски за превод, експресна поща и режийни. Представя копие от договор за правна помощ между организацията жалбоподател и г-жа Маргаритова-Вучкова, юридическият й представител пред Съда, разходни документи, доказващи, че са били изплащани хонорари на трима адвокати, включително на г-жа Маргаритова-Вучкова, за извършена работа по няколко отделни съдебни производства в България и фактури за възнаграждения за превод и пощенски разходи.
118. Според правителството, не е бил представен график на употребените часове за работата на г-жа Маргаритова-Вучкова, а част от другите адвокатски възнаграждения са платени за национални производства, несвързани с настоящото дело. Правителството твърди също, че претендираните хонорари и разноски са прекомерни.
119. Въз основа на представените от организацията жалбоподател договор за правна помощ и относимите фактури, Съдът намира, че претендираните суми за адвокат в по-голямата си част са действителни и направени по необходимост, но е необходимо да бъдат намалени с оглед факта, че част от първоначалните оплаквания са били обявени за недопустими (виж § 6, по-горе). Като решава по справедливост Съдът присъжда 5 000 евро за хонорари и разноски.
В. Лихва за забава
120. Съдът намира за подходящо лихвата за забава да бъде определена на базата на пределната лихва при отпускане на заем от Европейската централна банка, завишена с три пункта.
Поради тези съображения Съдът единодушно:
Реши, че е бил нарушен чл. 9 от Конвенцията;
Реши, че не е бил нарушен чл. 13 от Конвенцията;
Реши, че не е необходимо да разглежда оплакванията по чл. 6 и чл. 14 от Конвенцията;
Реши, че:
а) държавата-ответник следва да заплати на г-н Генджев, представител на организацията жалбоподател, в тримесечен срок от датата, на която решението стане окончателно съгласно чл. 44, т. 2 от Конвенцията, следните суми, конвертирани в български лева по курса към датата на плащането:
(i) 5 000 (пет хиляди) евро обезщетение за неимуществени вреди;
(ii) 5 000 (пет хиляди) евро за разноски;
(iii) всеки данък, който може да бъде дължим върху посочените суми;
б) от изтичането на горепосочения тримесечен срок до плащането върху горните суми се дължи проста лихва в размер на пределната лихва при отпускане на заем от Централната европейска банка, завишена с три пункта.
6. Отхвърля останалата част от претенцията на жалбоподателя за справедливо обезщетение.