Въпроси, юридически и законодателни, около пенсиите на българските свещеници не са нищо ново. Новото, което стои на дневен ред е, че се вижда ясно, как в България кандидатите за свещенослужители в системата на БПЦ бавно, но много трайно намаляват. В известна степен причина за това е и тяхната издръжка. Проблеми около осигуряването на издръжката им е занимавало църковно и държавно законодателство още в края на XIX-ти и началото на XX-ти век. Един изключително любопитен материал по тази тематика е списан от Христо Въргов в книгата му "Конституция на Българската православна църква. История и развой на Екзархийския устав, С. 1920". Червената нишка, която ясно се забелязва в целия по-долу цитиран текст показва, че църковното ръководство - в лицето на екзархийския синод тогава се е стремял да извземе прерогативите за пенсионните осигуровки на свещениците от държавата. Т.е. свещеническите пенсии да не се администрират от държавата, а от синода. Уникалното в случая е, че тук по-скоро става въпрос за синодалните възможности не да се грижи да осигурява по-добре пенсиите, а да ги ограничава за "по-свободомислещи" свещеници и техни наследници. При все, че от погледа на днешния съвременник (XXI-ви век) трудно се разбира как, ако тогава БПЦ е de iure et de facto държавна църква, управлението и прави завой в обратната посока. Парадоксът в днешно време е именно в контроверза, че БПЦ не е държавна църква, но ръководството и се движи в противоположните релси. По-долу цитираният текст е изключително важен, защото пренася читателя във времето, за което почти винаги се говори с голямо умиление от страна на висшия клир на БПЦ. Обективният прочит обаче свидетелства за нещо друго. Онова време в действителност е било не по-малко проблематично от днешното, освен всичко друго то е отминало и няма да се върне, а проблемите остават на дневен ред и търсят своето адекватно разрешение.
––––––––––«»––––––––––
Христо Върговъ, Конституцията на Българската православна църква. История и развой на Екзархийския уставъ, С., Държавна печатница, 1920, с. 271-274.
[Правописът е запазен според цитирания текст.]
Ние по-горѣ казахме, че Светия Синодъ билъ твърдѣ недоволенъ, за дѣто не е господарь на пенсиитѣ на свещено-служителитѣ. Още при лишаване отъ духовенъ санъ и отллччване на прот. Семеновъ, пловдивския епархиаленъ духовенъ съвѣтъ постановилъ да се лиши отъ пенсия и да се накаже съгласно постановленията на Наказ. законъ. Св. Синодъ отхвърлилъ тия двѣ точки, но по първата прави една уговорка, която е твърдѣ интересна. Св. Синодъ не би ималъ нищо противъ, ако подобно чудовище — човѣкъ, какъвто той смѣталъ прот. Семенова, се лиши отъ пенсия, но бѣдата била въ туй, че господари на пенсиитѣ сѫ гражданскитѣ власти. Ето защо необходимо е пенсиитѣ да минатъ подъ вѣдомството на Синода и тогава той ще почне да прилага закона напълно къмъ свободолюбиви, словохотливи и еретичествующи свещеници. Това велико дѣло Св. Синодъ извърши прѣзъ врѣме на народо-либералното правителство и то въ моментъ, когато атмосферата бѣ сгѫстена — князътъ бѣ освирканъ, стачка имаше, а „анархизма" бѣ въ разгара си и трѣбваше да се сьздаватъ законоположения срѣщу „разрушителнитѣ" елементи. Не напраздно „Н. вѣкъ" въ 1906 г. казваше, че свещенството трѣбва да се подготви за борба срѣщу „разрушителнитѣ" идеи...
Въ тая суматоха Светия Синодъ, безъ критика и прѣцѣнка въ Народното събрание, стана господарь на свещеническитѣ пенсии.
При внасяне на законопроекта Д. Петковъ взема думата и казва:
„Господа, този законопроектъ за енорийскитѣ свещеници е изработенъ отъ Св. Синодъ и съ неговото съгласие се внася въ Народното събрание. Пенсиитѣ на енорийскитѣ свещено-служители се отдѣлятъ и ще се даватъ за напрѣдъ отъ Светия Синодъ. Фондътъ, за който се говори, ще бѫде образуванъ отъ одръжкитѣ на свещеницитѣ и др. нѣкои източници, тъй че въ случая държавата нѣма да дава н и щ о, затова ще моля да се приеме законопроекта и да се прѣпрати въ комисията".
Прѣдложението на министръ-прѣдседателя се туря на гласуване и се приема. Слѣдъ туй законопроекта се внася на второ и трето четене и се приема безъ дебати*.
Въ тоя законъ споредъ членъ 23, пенсионерътъ губи право или се лишава отъ пенсия:
а) когато извърши прѣстжпление и бѫде осѫденъ за тѣхъ отъ духовнитѣ и граждански сѫдилища;
б) за отстѫпничество отъ православното изповѣдане, за отклонение отъ вѣдомството на българската църква, за измѣна на отечеството или княза;
в) за злоупотрѣбление на църковни имоти или пари, за кражба, мошеничество и въобще за прѣстѫпления, които влечатъ тъмниченъ затворъ съ отнемане гражданскитѣ и политическитѣ права;
г) когато лицето, за да получи пенсия, прѣдстави лъжливъ документъ, когато енорийскиятъ свещенослужитель се лиши отъ духовенъ санъ. При тоя чл. Св. Синодъ е поставилъ и слѣднята забѣлѣжка: „За случаитѣ, означени въ прѣдшетствующитѣ пунктове подъ буква а, б, и в, се лиш аватъ отъ право на пенсия и наслѣдницитѣ на такива свещенослужители".
И тъй, за отстпничество отъ православното изповѣдание и низвержение отъ духовния санъ се лишава отъ пенсия не само виновника, но и наслѣдницитѣ му. Ние по-горѣ видѣхме какъ се разбира отъ епархиалнитѣ сѫдилища и Св. Синодъ, „православното изповѣдание" и какъ леко се лишаватъ отъ духовенъ санъ свещеници, за да разберемъ трагизма на будното свещенство, което за най-невинна мисъль и сѫждение може да попадне подъ горния членъ и оставено голо, босо и гладно на улицата. Този членъ поставя вериги на свещеническата мисъль и съвѣсть и плаши всѣка религиозна и будна душа отъ свещеническия санъ, затова твърдѣ умѣстно бѣ разкритикуванъ въ пресата**.
Въ закона за пенсиитѣ и врѣменнитѣ помощи на свещеницитѣ отъ 1889 г. чл. 12 гласи:
„ползуването отъ пенсия прѣстава:
а) когато свещеникътъ или диаконътъ бѫде осѫденъ за прѣстжпление, наказуемо съ затворъ отъ 3 години нагорѣ;
б) когато свещеника или диакона се лишатъ отъ свещ. санъ;
в) когато вдовицата или останалитѣ дѣца на покойния свещеникъ или диаконъ се обвинятъ въ явна безнравственость и виновностьта имъ се докаже".
Въ „правилника за отпущане пенсии и врѣменни помощи на свещеницитѣ" отъ 29 мартъ 1890 г. чл. 11 гласи:
„Правото за ползуване отъ пенсия прѣстава:
„1) когато свещеникътъ или диаконътъ бѫде осѫденъ за прѣстжпления, наказуеми съ затворъ отъ 3 години нагорѣ (чл. 12, ал. а оть закона);
2) когато свещеникътъ или диаконътъ се лишатъ отъ свещенически санъ (чл. 13 ал. 2 отъ закона) и
3) когато наслѣдницитѣ се обвинятъ въ безнравственость и се докаже (чл. 12 ал. в. отъ закона). Тия постановления нагледъ сѫ сурови, но се пакъ свещеникъть е застрахованъ за своето честно, обективно и научно религиозно гледище. Пенсията се взема, когато бѫде осѫденъ на три години затворъ и лишаване отъ духовенъ санъ.
Ние видѣхме, че прот. Семеновъ е билъ лишенъ отъ духовенъ санъ, но не осѫденъ отъ гражданскитѣ сѫдилища, както искалъ Пловдивски епарх. съвѣтъ. При това той билъ учитель. Но и да не е билъ учитель, гражданскитѣ власти щѣха да му отпуснатъ пенсия. Св. Синодъ, съзрѣлъ тази непълнота въ осѫждането на „провиненитѣ" и прави малка, но сѫществена измѣна, а именно: духовното лице губи пенсия, когато бѫде осждено и отъ духовнитѣ сѫдилища за отстѫпничество отъ православното изповѣдание (разбирано отъ четирма свещеници или владици б. н.), за отклонение отъ българската църква(?) . . . Ония, които отстѫпятъ отъ „православното изповѣдание и се лишатъ отъ духовенъ санъ, ставатъ врѣдни и за наслѣдницитѣ, които могатъ да бѫдатъ „прѣправославни" даже въ духа на епар. сѫдъ, синодъ и пр., но тѣ ще се лишатъ отъ пенсия, за да кълнатъ и въ гроба своя родитель „еретикъ".
Св. Синодъ не намираше думи да нахвали народо-либералното правителство съ приемане на закона за пенсиитѣ. „Днешното правителство, се казваше вь „Ц. в." (бр. 5 и 6) изпълни дългъ на правда къмъ енорийското свещенство въ княжеството. По личното ходатайство на прѣдседателствующия св. Синодъ †Константинъ, то се съгласи да внесе въ свиканата извънредна сесия на Народното Събрание и да прокара, сь незначителни промѣни, изработения отъ св. Синодъ и останалъ неразгледанъ въ редовната сесия на послѣдното законопроектъ за пенсиитѣ на енорийскитѣ свещеници.
„Днесъ законопроекта е законъ. Църквата изказва благодарность на правителството за това. Особена благодарность и признателность тя дължи на трагично загиналия министъръ Д. Петковъ и на министра на изповѣданията Д. Станчовъ... Съ този си актъ правителството опровергава сложилото се мнѣние, че църквата и духовенството държатъ послѣдно мѣсто въ грижитѣ на държавата" . . .
__________________
* Ср. Дневници на XIII о. н. с. стр. 66, 67,.;110, 114 и 116.
** Ср. критиката въ „Дух. Пр." 1907 г. и отговора на синодалния органъ („Ц, в." бр. 12 и 13, 1907 г.); в. „Камбана" (бр. 14. 95, 1911 г.).
0 Kommentare:
Публикуване на коментар