СИНОДАЛНИЯТ (в намален състав) КАЗУС от 2010 г. по чл. 187 УБПЦ

УБПЦ от 2008 г.:

Чл. 187. (1) Постановените решения на църковните съдилища за низвержение и отлъчване от Църквата  влизат в сила след утвърждаването им от Светия.

Това е точно текстът, който е обнародван в извънредния брой на Църковен вестник от 9-ти януари 2009 г.

Още в самото начало на това изложение се налага да направим две неизбежни уговорки:
Първата е, че не съществуват никакви наши интереси по отношение на нито едно от лицата в казуса - не съществуват никакви обвръзки или конфликти на интереси с тях. Нито познаваме двамата наказани духовници, нито имаме желание да ги познаваме. 
Втората уговорка е, че освен голямата болка за трудностите по нормалното функциониране или изобщо функционирането на институцията Св. Синод на БПЦ, поредното разочарование и отчаяние, оставаме благодарни, че Главата на Църквата - Господ Иисус Христос направлява тези, които са Го допуснали в сърцето си да постъпват, според както са напълно уверени в ума си (Рим. 14:5).

На 4-ти октомври 2010 в 15:40 часа на интернет-страницата на Св. Синод на БПЦ е отпечатано едно съобщение, което малко след списването на този  настоящ текст вече е премахнато. Но hardcopy от него се намира тук.

На пръв поглед, за много хора една "банална" история за низвержение на двама духовници от Врачанска епархия. Въпреки това обаче, смятаме  важността на въпроса за кадрите на БПЦ, чиято численост се топи като вощеници, за невероятно важен.

В този казус, много по-показателно за състоянието на институцията Св. Синод, подчертаваме институцията Св. Синод, а не Църквата, не Църквата, чийто единствен и непреходен Глава е Господ Иисус Христос (чл. 1, ал. 1 УБПЦ) е обаче нещо друго.

Всеки средно-грамотен, не само в църковно отношение, член на БПЦ би следвало да е попрочел Устава на БПЦ, защото Уставът на БПЦ е онзи нормативен документ, който е в основата на устройството и управлението на БПЦ - вменява задължения, дава правомощия и регулира църковния живот на нейните членове.

Разбира се, немалко вярващи си задават въпроси в публичното пространство, които в течение на времето сме си отбелязвали:

1. Какво ни интересува Устава на БПЦ, след като сме прочели Светото писание, Апостолските правила и Свода на каноните на Светата православна църква?
2. Защо да спазваме Устава на БПЦ, след като не сме съгласни с  негови текстове, защото смятаме, че част от тях противоречат на Светото писание, Апостолските правила и Свода на Каноните на Светата правослвна църква?
3. Защо да ни интересува Устава на БПЦ, след като негови предписания противоречат на норми от държавното законодателство, а ние като български граждани познаваме задълженията си и знаем, че ръководството на БПЦ никога не е възразявало срещу чл. 58, ал. 2 от Конституцията, който казва, че религиозните убеждения не са основания за неспазване на законите на страната?

Отговорът на тези задавани ни вече въпроси е комплексен, но би могъл да се субсумира до следните няколко реда:

Членовете на всяка организация (вкл. и на Институцията Църква) спазват основния неин нормативен документ. На това място, можем да направим екскурса, колкото и да е гротесков той, че представителите на ръководния орган на БПЦ знаят много добре, как ако член на футболен клуб не зачита неговия устав, последният (член) просто може да бъде изключен или следва сам да прекрати членството си.

Какво обаче означават случате, когато ръководният орган на институцията БПЦ сам не спазва Устава на БПЦ?

Затова, нека да се върнем на синодалния казус по 187 УБПЦ. Разпоредбата на чл. 187, ал. 1 има един текстов недостатък. Последната дума от него липсва. Така е промулгиран в Църковен вестник, брой извънреден от 9-ти Януари 2009 г. В текста на цялото обнародване съществуват и други парадокси, но не им е мястото тук. Отговорността за подобни печатни, граматични и смислови грешки е в сферата на действие на тези пет лица, които са подписали промулгацията - намират се на страница 16 от споменатия брой на Църковен вестник. 

В случая на 187, ал. 1 се подразбира, че изпуснатата дума на страница 12, средна колонка най-долу е "Синод". Така впрочем вече е коригиран текста на 187 УБПЦ на синодалния сайт.

Следователно, когато се чете съобщението за низвержение на духовниците хикс и игрег се касае, че техните низвержения трябва да бъдат потвърждавани не от Светия, а от Светия Синод. Допълнителната разпоредба в УБПЦ - §1 - страница 16, средна колонка по средата на цитирания вестник предвижда, че по смисъла на този Устав "Светият Синод" е Светият Синод в пълен състав. Подчертаваме - в пълен състав.

Този пропуск в промулгацията на уставния текст е сериозен. Много сериозен. Както вече споменахме, не е единственото място, където има неясноти. В случая липсва една дума, но както се знае една дума е достатъчна за много неща.  

Дали подразбирането на тази дума е достатъчно? А какво би станало, ако Църковният събор е имал предвид не само Синод, а Синод в намален състав? Кой следва да каже? Кой следва да не загуби доверие в работата на отговорните в Църковния събор? Кой не е догледал текста в промулгацията, преди да го подпише? Кой ще поднесе извинение за несвършената работа и ще носи отговорността пред общността на БПЦ?

Съобщението за низвержение, обаче е категорично, че е заседавал намален състав на Св. Синод, който потвърдил решенията на хиксовия епархийски съд. И следва оповестяването на съобщението в печатния официоз Църковен вестник, след което потвърждаването влиза в сила. Без значение е, дали наистина е заседавал Синод в пълен състав, а в информацията е отбелязано, че съставът му е бил непълен, защото порочността на този църковен административен акт не може да бъде санирана по този начин. Освен това, ако не е обърнато достатъчно внимание на точността на информацията, която се дава за оповестяване - става пределно ясно, че някой в администрацията на инститцията БПЦ си е свършил работата през пръсти. Точно както си е свършил работата и отговорния за обнародването на уставния текст. Симптоматиката е същата.

Какви действия бяха предприети по отстраняването на противоуставността на съобщението и пропуските на синодалната администрация  засега:

От проведените разговори с представител на редакцията на синодалния сайт - разбираме, че редакцията съзнава какво е публикувала, но публикува информация, която е получила (и която явно не коментира). Насочиха ни обаче към ГлавСека. Главният секретар на Св. Синод отсъства от страната или не може да бъде намерен. Никой от хората, които могат да бъдат намерени в сградата на Св. Синод не може да се ангажира да знае кои са членовете на намаления състав на Св. Синод, поради ротационния му принцип. 

Разговорите със секретарите на три митрополии в страната довеждат до резултата, че те - секретарите - разбират за какво става въпрос и се ангажират да съобщят незабавно на митрополитите си. Единият дори е похвално добронамерен, обажда се на гл. секретар на Св. Синод, който му казва, че ще проучи въпроса. Минава втория ден от интернет-публикацията. Нищо повече не се раздвижва. Всъщност няма и нужда, защото просто никой от отговорните лица не се интересува от това.

А няма и нужда да се интересува, защото това съобщение, от гледна точна на църковното право е просто нищо. Едно нищо - правно ирелевантно събитие, порочно по смисъла на църковно-административното и църковно-наказателното право. Дори и да се обнародва в Църковен вестник, потвърждението за низверженията на духовниците хикс и игрек, просто е нищожно, защото противоречи на императивна разпоредба от устава.

Обаче в богословски смисъл, това е изкушение на вярващите. Изкушение, наистина да престанат да имат и последното останало доверие в ръководния орган на тяхната църква. Изводите  всеки вярващ прави сам за себе си.

Отново дебело подчертаваме, че спорни, неясни или противоречиви разпоредби не могат да задължават лицата, не само по презумпция, но и на практика. Тези постулати са били предмет още на юриспруденцията в древното римско право. 

Не е останало изрично закрепено в Свода на Каноните на Светата православна църква, понеже не е било необходимо във времето на съборите, поради симфоничността между светско и църковно право. Разбира се, действало е едва до тогава, докогато римското право престава да се употребява от държавата, поради ликвидирането на православните балкански страни - най-вече Византия. Принципът, който остава на изток в тези случаи е: "както реши правоправещият". Западът ще може много трудно да догони изтока, след няколко столетия и то само с въвеждането на непогрешимостта...

На Запад обаче, на постулата за безспорност на разпоредбите, е отделено по-голямо внимание, може би именно поради липсата на практическата симфоничност между държавна и църковна институция - т.е. преливането от държавно в църковно право и обратно. 

Затова и принципът Lex dubia non obligat [Спорните закони (разпоредби) не задължават] е залегнал в can. 14 CIC 1983 на католическата църква. Но, нека на това място не нажежаваме обстановката с отношението на БПЦ към инославни. Затова няма да споменем и нормирането на същия принцип в някои протестантски деноминации... Да не би случайно йерархическата администрация на Св. Синод да се окаля в нещо инославно..., да не би Синодът да престане да свЕти.

В православната църква, където Съборността е онзи неизбежен за нея елемент, не само може да търпи, но и следва да се спазва принципа, че спорната, неизяснената норма не може да задължава. В противен случай, ако Църквата (в лицето на нейните членове) изгубят доверието, че ръководството на институцията спазва правилата и задълженията си, обществото от вярващи се превръща от съборна общност в Господа, в клуб по лобизъм и други занимателни интереси, основан на принципа на произвол от недобре работеща йерархия към всеки верен последовател. Превръща се в пасмина расоносни игноранти, които се делят по интереси, най-често финансови, но може и други, за да бълват спорни разпоредби (legi dubii).

Като християни, остава ни засега неотменимата надежда, че Главата на Църквата - Господ Иисус Христос, доколкото е останал в сърцата на част от йерерсите на БПЦ, ще противодейства на подобни недоразумения и слабочовешки безотговорности, противни на Божиите повели.

В заключение може да се отбележи, че просто е въпрос на време юридическият конструкт на Устава на БПЦ да се сгромоляса. Може би ще остане време преди това да се изложи един критичен преглед на ортографията, противоречията в съдържанието към Евангелията и държавното законодателство, макар това вече да няма голямо значение.

По-важният въпрос обаче е: Кой ще поеме отговорността да излезе пред вярващия народ и да помоли за прошка, да сподели деликатно, че не е в състояние, поради слабостта на своята подготвеност да изпълнява задачите, които са му поставени?

Единственото положително събитие в цялата тази плачевна история по чл. 187 УБПЦ е, че няколко секретари на митрополии интензивираха работата си с текста на УБПЦ и може би вече търсят грешки, недостатъци, пропуски и противоречия. Сигурно не, за да изобличават отговорните, а да отстраняват грешките.

На тях ще кажем: Дерзайте братя в Господа и питайте! Има малко, но все пак хора, които още не са загубили доверие във Вас!  .