Парламентарна асамблея на Съвета на Европа
Резолюция 1390 (2004)
по проект от 9-ти и 25-ти Февруари 2004 г.,
Резолюция 1390 (2004)
по проект от 9-ти и 25-ти Февруари 2004 г.,
окончателно приета на 7-ми Септември 2004 г. относно
Новия български закон за религиите,
известен като Закон за вероизповеданията 2002
I. Резолюция
1. Новият български Закон за религиите, известен като Закон за вероизповеданията, влезе в сила на 1 януари 2003, замествайки Закона за вероизповеданията от 1949 година, който даваше възможност за неограничена намеса на правителството във вътрешните дела на всички религиозни общности. Законът за вероизповеданията беше приет след дългогодишно обсъждане на различни проекти в края на м.декември 2002 година.
2. Законът за вероизповеданията от 2002 година представлява важна крачка напред в сравнение със Закона за изповеданията от 1949 година. Той признава религиозните свободи като основно право, обявява че всички религии са свободни и равни и постановява отделянето на Църквата от Държавата. В същото време той дава възможност на държавата и на местните общности да подкрепят религиозните дейности, в това число и с данъчни облекчения и предоставяне на места за извършване на богослужения. И накрая, той внася важна промяна в ролята на Дирекцията по вероизповеданията към Министерския съвет на България, превръщайки я от ръководен и контролиращ орган в предимно консултативен орган, чиято основна задача е да следи за спазването на религиозните свободи.
3. Но въпреки това, Законът за вероизповеданията създаде повод за известни критики от страна на много религиозни общности – с изключение на официалната Българска православна църква, оглавявана от Патриарх Максим и на еврейската общност – както и от страна на някои НПО-та, като Българския комитет от Хелзинки.
4. Много религиозни общности са разочаровани от клаузите – и по-специално от Член 10, който отрежда специална роля на Българската православна църква и я освобождава от изискването за регистрация, предвидено от Закона като задължително условие за юридическите лица. Те се опасяват от психологическия ефект на тази клауза, която може да доведе до дискриминация спрямо други религии на различни нива от държавната администрация. Вече са налице и някои конкретни проблеми във връзка с допуснатото фактическо неравенство по отношение на данъчното третиране на източниците на доходи на различните религиозни общности, достъпа до религиозно обучение и забавянето на разглеждането на молбите за регистрация.
5. Недобрата формулировка на Закона поражда известно объркване и тревога сред много религиозни групи. В основните клаузи, регулиращи регистрацията на религиозните институции, степента, в която се налага пререгистрация на вече съществуващи институции (на централно и/или на местно равнище) действително има неясноти. В Закона не са ясно указани нито процедурата (забавяне, обжалване, противоречив характер, точната роля на Дирекцията по вероизповеданията), нито действителните критерии за регистрация. Освен това, той не признава изрично свободата на мисълта (например, правото да не бъдеш вярващ) и не разяснява правата на вярващите от нерегистрираните религиозни общности.
6. Формулировката на ограниченията, наложени върху религиозните свободи в Член 7 от Закона също буди тревога. По-специално, забраната да се използва религията за “политически цели” заедно с наказателните разпоредби от Закона може да доведе до ефикасното изключване на религиозните общности от важни политически дебати в гражданското общество по въпроси, като аборта, евтаназията, клонирането, семейната и социалната политика, които са пряко свързани със защитаваните от тях ценности.
7. Най-голямо съмнение поражда допусканата и дори пряко регламентираната от Закона за вероизповеданията от 2002 година намеса на държавата във вътрешните дела на религиозните общности. Това се отнася по-специално до спора за ръководство между двата български православни синода, оглавявани съответно от патриарх Максим и митрополит Инокентий, който оспорва легитимността на Максим като патриарх. Признанието ex lege на Българската православна църква, дефинирано педантично в Член 10 (1), освобождаващо тази институция от обичайната процедура на регистрация, която включва и проверка на легитимността на ръководството, се смята за целящо да реши спора между Максим и Инокентий в полза на първия. На практика, забраната за регистрация на друга институция със същото име и седалище и наказателните разпоредби оправомощаващи Дирекцията по вероизповеданията да санкционира “неупълномощените представители” налагат забрана за регистрация на алтернативния синод като нова религиозна институция.
.
Новия български закон за религиите,
известен като Закон за вероизповеданията 2002
I. Резолюция
1. Новият български Закон за религиите, известен като Закон за вероизповеданията, влезе в сила на 1 януари 2003, замествайки Закона за вероизповеданията от 1949 година, който даваше възможност за неограничена намеса на правителството във вътрешните дела на всички религиозни общности. Законът за вероизповеданията беше приет след дългогодишно обсъждане на различни проекти в края на м.декември 2002 година.
2. Законът за вероизповеданията от 2002 година представлява важна крачка напред в сравнение със Закона за изповеданията от 1949 година. Той признава религиозните свободи като основно право, обявява че всички религии са свободни и равни и постановява отделянето на Църквата от Държавата. В същото време той дава възможност на държавата и на местните общности да подкрепят религиозните дейности, в това число и с данъчни облекчения и предоставяне на места за извършване на богослужения. И накрая, той внася важна промяна в ролята на Дирекцията по вероизповеданията към Министерския съвет на България, превръщайки я от ръководен и контролиращ орган в предимно консултативен орган, чиято основна задача е да следи за спазването на религиозните свободи.
3. Но въпреки това, Законът за вероизповеданията създаде повод за известни критики от страна на много религиозни общности – с изключение на официалната Българска православна църква, оглавявана от Патриарх Максим и на еврейската общност – както и от страна на някои НПО-та, като Българския комитет от Хелзинки.
4. Много религиозни общности са разочаровани от клаузите – и по-специално от Член 10, който отрежда специална роля на Българската православна църква и я освобождава от изискването за регистрация, предвидено от Закона като задължително условие за юридическите лица. Те се опасяват от психологическия ефект на тази клауза, която може да доведе до дискриминация спрямо други религии на различни нива от държавната администрация. Вече са налице и някои конкретни проблеми във връзка с допуснатото фактическо неравенство по отношение на данъчното третиране на източниците на доходи на различните религиозни общности, достъпа до религиозно обучение и забавянето на разглеждането на молбите за регистрация.
5. Недобрата формулировка на Закона поражда известно объркване и тревога сред много религиозни групи. В основните клаузи, регулиращи регистрацията на религиозните институции, степента, в която се налага пререгистрация на вече съществуващи институции (на централно и/или на местно равнище) действително има неясноти. В Закона не са ясно указани нито процедурата (забавяне, обжалване, противоречив характер, точната роля на Дирекцията по вероизповеданията), нито действителните критерии за регистрация. Освен това, той не признава изрично свободата на мисълта (например, правото да не бъдеш вярващ) и не разяснява правата на вярващите от нерегистрираните религиозни общности.
6. Формулировката на ограниченията, наложени върху религиозните свободи в Член 7 от Закона също буди тревога. По-специално, забраната да се използва религията за “политически цели” заедно с наказателните разпоредби от Закона може да доведе до ефикасното изключване на религиозните общности от важни политически дебати в гражданското общество по въпроси, като аборта, евтаназията, клонирането, семейната и социалната политика, които са пряко свързани със защитаваните от тях ценности.
7. Най-голямо съмнение поражда допусканата и дори пряко регламентираната от Закона за вероизповеданията от 2002 година намеса на държавата във вътрешните дела на религиозните общности. Това се отнася по-специално до спора за ръководство между двата български православни синода, оглавявани съответно от патриарх Максим и митрополит Инокентий, който оспорва легитимността на Максим като патриарх. Признанието ex lege на Българската православна църква, дефинирано педантично в Член 10 (1), освобождаващо тази институция от обичайната процедура на регистрация, която включва и проверка на легитимността на ръководството, се смята за целящо да реши спора между Максим и Инокентий в полза на първия. На практика, забраната за регистрация на друга институция със същото име и седалище и наказателните разпоредби оправомощаващи Дирекцията по вероизповеданията да санкционира “неупълномощените представители” налагат забрана за регистрация на алтернативния синод като нова религиозна институция.
.
8. Вземайки предвид съдебната практика на Европейския съд за човешки права в тази област, развита по-специално в решенията му по случаите Хасан и Чауш срещу България, Митрополитската църква на Бесарабия и други срещу Молдова, Шериф срещу Гърция и Кокинакис срещу Гърция, Асамблеята смята, че:
1) свободата на мисълта, съзнанието и религията е една от основите на “демократичното общество” по смисъла на Европейската конвенция за човешки права;
2) ролята на държавата е да бъде неутрален и безпристрастен организатор на изповядването на различни вероизповедания, религиозни вярвания и убеждения;
3) религиозните общности не могат да бъдат дискриминирани в сравнение с другите участници в гражданското общество; техните дейности “трябва да бъдат обект само на ограниченията, предписани от закона, които са необходими на демократичното общество за защита на обществената безопасност, обществения ред, здраве и морал, или за защита на правата и свободите на други” (виж Член 9, параграф 2 от Европейската конвенция за човешки права);
4) законът, постановяващ ограничения на човешките свободи, трябва да отговаря на стандартите за яснота и да предвижда възможност, произтичаща от принципа за върховенство на закона, да се избегне предоставянето на неограничени права на изпълнителната власт за намеса в религиозните дела;
5) в демократичните общества не е необходимо държавата да взема мерки за гарантиране оставането или обединяването на религиозните общности под единно ръководство. Напрежението, възникващо в резултат от разцепването на една религиозна общност, е неизбежно следствие на плурализма. Ролята на властта в такива обстоятелства е не да премахне причината за напрежението, елиминирайки плурализма, а да гарантира толерантно отношение на конкурентните групи една спрямо друга.
9. Затова Асамблеята препоръчва на българските власти:
1) по отношение на Член 10:
а. Член 10 (1) и (3) (специално признаване на източното православие и на принципа за липса на дискриминация): признавайки че формулировката на тези клаузи не буди възражения per se, да се гарантира, че специалното признание, оказано на българското православие, не води до дискриминация на другите религии по практически въпроси, като държавна и общинска подкрепа, реституция на имуществото, данъчна политика, религиозно обучение и др.;
б. Член 10 (2) (признаване ex lege на Българската православна църква): или напълно да се зачеркне тази клауза, с което Българската православна църква да се подложи на същите изисквания за регистрация, като останалите религиозни общности; или да се гарантира по друг начин, без намеса от страна на изпълнителната власт, че ръководството на Българската православна църква е легитимно съгласно православните канонични закони.
2) по отношение на Член 15 (2) (забрана за регистрация на идентична религиозна общност): или да се зачеркне тази клауза, или да се гарантира че тя ще тълкува по такъв начин, че регистрацията на отцепила се група ще се изключва само при буквално съвпадение на имената и седалищата.
3) по отношение на Член 14 и следващите (регистрация на религиозните общности):
а. по отношение на действителните критерии за регистрация: или да се добави изрично пояснение, че Софийският градски съд и Дирекцията по вероизповеданията не могат да дават оценка на стойността на религиозните убеждения и правила, или да се гарантира, че тези клаузи ще се прилагат по начин, гарантиращ регистрацията на всички религиозни общности, представили информацията, предвидена в Член 17, чието име и седалище не съвпадат дословно с тези на друга религиозна общност, подала заявление за регистрация преди тях, и които не нарушават Член 7 със съответните му изменения и тълкувания съгласно Член 9 от Европейската конвенция за човешки права.
б. по отношение на процедурата на регистрация: да се поясни незадължителния характер на мненията на Дирекцията по вероизповеданията; да се избегнат противоречията в процедурата на регистрация, като се гарантира свободен достъп до информацията, справедливо разглеждане на молбата на кандидата и състоятелна мотивация на решенията.
4) по отношение на Член 7 (ограничаване на религиозните свободи): или да се промени формулировката му, така че да отрази формулировката на Член 9, параграф 2 от Европейската конвенция за човешки права, или да се гарантира тясното му тълкувание и прилагането му съгласно Европейската конвенция за човешки права, по-специално, по отношение на законното участие на религиозните общности в обществено-политическите дебати.
5) по отношение на Член 36 (наказателни клаузи): да се заложи в текста на Закона или да се гарантира чрез тълкуванието му, че прилаганата процедура за налагане на наказания и за разглеждане на подадените срещу тях жалби ще отговаря на изискванията за справедлив съдебен процес при зачитане на върховенството на закона.
1) свободата на мисълта, съзнанието и религията е една от основите на “демократичното общество” по смисъла на Европейската конвенция за човешки права;
2) ролята на държавата е да бъде неутрален и безпристрастен организатор на изповядването на различни вероизповедания, религиозни вярвания и убеждения;
3) религиозните общности не могат да бъдат дискриминирани в сравнение с другите участници в гражданското общество; техните дейности “трябва да бъдат обект само на ограниченията, предписани от закона, които са необходими на демократичното общество за защита на обществената безопасност, обществения ред, здраве и морал, или за защита на правата и свободите на други” (виж Член 9, параграф 2 от Европейската конвенция за човешки права);
4) законът, постановяващ ограничения на човешките свободи, трябва да отговаря на стандартите за яснота и да предвижда възможност, произтичаща от принципа за върховенство на закона, да се избегне предоставянето на неограничени права на изпълнителната власт за намеса в религиозните дела;
5) в демократичните общества не е необходимо държавата да взема мерки за гарантиране оставането или обединяването на религиозните общности под единно ръководство. Напрежението, възникващо в резултат от разцепването на една религиозна общност, е неизбежно следствие на плурализма. Ролята на властта в такива обстоятелства е не да премахне причината за напрежението, елиминирайки плурализма, а да гарантира толерантно отношение на конкурентните групи една спрямо друга.
9. Затова Асамблеята препоръчва на българските власти:
1) по отношение на Член 10:
а. Член 10 (1) и (3) (специално признаване на източното православие и на принципа за липса на дискриминация): признавайки че формулировката на тези клаузи не буди възражения per se, да се гарантира, че специалното признание, оказано на българското православие, не води до дискриминация на другите религии по практически въпроси, като държавна и общинска подкрепа, реституция на имуществото, данъчна политика, религиозно обучение и др.;
б. Член 10 (2) (признаване ex lege на Българската православна църква): или напълно да се зачеркне тази клауза, с което Българската православна църква да се подложи на същите изисквания за регистрация, като останалите религиозни общности; или да се гарантира по друг начин, без намеса от страна на изпълнителната власт, че ръководството на Българската православна църква е легитимно съгласно православните канонични закони.
2) по отношение на Член 15 (2) (забрана за регистрация на идентична религиозна общност): или да се зачеркне тази клауза, или да се гарантира че тя ще тълкува по такъв начин, че регистрацията на отцепила се група ще се изключва само при буквално съвпадение на имената и седалищата.
3) по отношение на Член 14 и следващите (регистрация на религиозните общности):
а. по отношение на действителните критерии за регистрация: или да се добави изрично пояснение, че Софийският градски съд и Дирекцията по вероизповеданията не могат да дават оценка на стойността на религиозните убеждения и правила, или да се гарантира, че тези клаузи ще се прилагат по начин, гарантиращ регистрацията на всички религиозни общности, представили информацията, предвидена в Член 17, чието име и седалище не съвпадат дословно с тези на друга религиозна общност, подала заявление за регистрация преди тях, и които не нарушават Член 7 със съответните му изменения и тълкувания съгласно Член 9 от Европейската конвенция за човешки права.
б. по отношение на процедурата на регистрация: да се поясни незадължителния характер на мненията на Дирекцията по вероизповеданията; да се избегнат противоречията в процедурата на регистрация, като се гарантира свободен достъп до информацията, справедливо разглеждане на молбата на кандидата и състоятелна мотивация на решенията.
4) по отношение на Член 7 (ограничаване на религиозните свободи): или да се промени формулировката му, така че да отрази формулировката на Член 9, параграф 2 от Европейската конвенция за човешки права, или да се гарантира тясното му тълкувание и прилагането му съгласно Европейската конвенция за човешки права, по-специално, по отношение на законното участие на религиозните общности в обществено-политическите дебати.
5) по отношение на Член 36 (наказателни клаузи): да се заложи в текста на Закона или да се гарантира чрез тълкуванието му, че прилаганата процедура за налагане на наказания и за разглеждане на подадените срещу тях жалби ще отговаря на изискванията за справедлив съдебен процес при зачитане на върховенството на закона.
*
Официалният английски текст:
0 Kommentare:
Публикуване на коментар